— Говорих с майор Винх. Малкият дивак твърди, че няма излишни лекарства. — Гришанов повдигна рамене. — Може пък и да казва истината. Много ли те боли?
— Всеки път, когато си поемам въздух — отвърна искрено Захариас. Дори кожата му бе по-бледа от обикновено.
— Имам само едно лекарство за болката, Робин — каза извинително Коля и протегна манерката си.
Американският полковник поклати глава и дори това движение му причини болка.
— Не мога.
Гришанов заговори с раздразнението на човек, който се опитва да вразуми вироглавия си приятел:
— В такъв случай си глупак, Робин. Никой няма полза от болката — нито ти, нито аз, нито твоят Бог. Моля те, позволи ми да ти помогна малко. Моля те!
„Не мога да го направя“ — помисли си Захариас. Противното би означавало нарушение на обета му. Тялото бе храм, чиято чистота не трябваше да се мърси с подобни неща. Но храмът бе повреден. Захариас най-много се страхуваше от вътрешни кръвоизливи. Дали тялото му щеше да успее да се излекува само? Би трябвало, и то бързо, но само при нормални условия. Но Робин знаеше, че е в окаяно физическо състояние. Гърбът все още го болеше, а сега и ребрата. Болката се бе превърнала в постоянен спътник на дните му и намаляваше способността на Захариас да издържа на разпитите. Така че трябваше да избира между религията и чувството си за дълг към родината. Но сега нещата не му се струваха толкова ясни. Облекчаването на болката щеше да му помогне по-бързо да оздравее и да издържи на разпитите. Как трябваше да постъпи? Отговорът на лесния на пръв поглед въпрос потъна в мъгла и очите му се вкопчиха в металната манерка. Там имаше облекчение. Не много, но някакво облекчение. То му трябваше, за да може да се контролира.
Гришанов разви капачката.
— Караш ли ски, Робин?
Въпросът изненада Захариас.
— Да, научих се още като малък.
— Ски-бягане ли?
Американецът поклати глава.
— Не, спускане.
— А добър ли е снегът в Уасач за ски?
Робин се усмихна на спомените.
— Много добър, Коля. Сух е. Прилича на прах, на много ситен пясък.
— Значи наистина е добър. Заповядай — каза Гришанов и подаде манерката.
„Само една глътка — помисли си Захариас. — Само за да облекча болката. — Той отпи една глътка. — Само за да отблъсна болката на няколко крачки, така че да се контролирам.“
Гришанов изгледа как пленникът му пие и очите му се насълзяват. Надяваше се, че Захариас няма да се разкашля и да си причини още по-голяма болка. Водката беше добра, от склада на посолството в Ханой. Страната му винаги имаше запаси от водка, които не липсваха и в посолството. Тази бе първокласна, любимата марка на Коля. Имаше вкус на брезова кора — нещо, което американецът сигурно нямаше да забележи. В интерес на истината след третата или четвъртата чаша Гришанов също не го усещаше.
— Добре ли караш ски, Робин?
Захариас почувства разливащата се в стомаха му топлина, която позволи на тялото му да се отпусне. Болката се отдръпна и Робин се почувства малко по-силен. Защо пък да не си поговори малко с този руснак за ски? Нима това можеше да навреди някому?
— Спускам се по най-стръмните писти — каза доволно Робин. — Започнах да карам ски още като дете. Когато баща ми ме изведе за пръв път, бях едва петгодишен.
— Баща ти също ли е пилот?
Американецът поклати глава.
— Не, адвокат.
— Моят пък е професор по история в Московския държавен университет. Имаме дача й когато бях малък, през зимата можех да карам ски из гората. Обичам тишината. Чуваш само… как се казваше, свистенето? Само свистенето на ските в снега. Нищо друго. Сякаш земята е завита с одеяло. Никакъв шум, само тишина.
— В планината също е така, само че трябва да станеш по-рано. Особено пък, ако излезеш в безветрен ден точно след като е престанало да вали.
Коля се усмихна.
— Същото е и с летенето, нали? Като да летиш с едноместен самолет в ясен ден, а около теб да плуват само две-три бели облачета. — Гришанов се наведе напред със съзаклятнически поглед. — Кажи ми, изключвал ли си някога радиото си? Само за няколко минути, просто да останеш сам.
— Нима ви позволяват да го правите? — попита Захариас.
Гришанов цъкна с език и поклати глава.
— Не, но аз го правя.
— Браво на теб — усмихна се Робин и си спомни какво е преживяването. Особено жив в съзнанието му бе следобедът на един февруарски ден през 1964, когато излиташе от военновъздушната база „Маунтин хоум“.