— Така ли се чувства Бог? Сам-самичък. Можеш да не обръщаш внимание на шума от моторите. За мен той просто изчезва за няколко минути. И при теб ли е така?
— Да, ако шлемът ти е по мярка.
— Аз летя само заради това — излъга Гришанов. — Цялата останала плява — бумащината, лекциите, машинариите — са цената, която плащам. Да си сам горе, точно както когато обикалях със ски из гората. През ясните зимни дни се вижда така надалеч. — Руснакът отново подаде манерката на Захариас. — Мислиш ли, че тези малки диваци разбират всичко това?
— Вероятно не.
Захариас се поколеба за миг. Е, вече бе изпил една. От още една нямаше да му стане нищо, нали? Робин отпи нова глътка.
— Знаеш ли какво правя аз, Робин? Просто държа лоста с върховете на пръстите си, ето така — демонстрира Гришанов с манерката. — Затварям очите си за миг и когато ги отворя, светът е различен. Аз вече не съм част от него, а нещо друго… може би ангел — каза духовито той. — В тези моменти аз обладавам небесата така, както обладавам жена, но там е по-различно. Според мен човек изживява най-приятните си мигове, когато е сам.
„Този човек наистина разбира, нали? Наистина разбира какво е да летиш.“
— Да не би да си поет?
— Обожавам поезията. Не притежавам талант да я пиша, но това не ми пречи да я чета и да наизустявам стиховете, да изживявам чувствата на поета. — Този път Гришанов бе искрен. Очите на американеца пред него започнаха да губят фокус и да гледат отнесено. — Ние много си приличаме, приятелю.
— Какво е станало с Джу-Джу? — попита Тъкър.
— Прилича на грабеж. Заблеял се е. От твоите хора ли беше? — каза Шарън.
— Да, доста стока преминаваше през него. Кой го е направил?
Намираха се в главната сграда на свободната библиотека „Енох Прат“, скрити между редовете. Мястото беше идеално. Никой не можеше да ги изненада, без да го видят, а освен това не можеха да се поставят подслушвателни устройства. Въпреки че в библиотеката бе тихо, вътре имаше толкова много ниши, че човек просто не можеше да отгатне къде ще застане обектът му.
— Никой не може да ти каже, Хенри. Райън и Дъглас бяха там, но не изглеждаха като хора, научили много. Хайде сега, да не вземеш да се впрегнеш заради някакъв си пласьор?
— Знаеш, че не съм такъв човек, но това спъва бизнеса. Никога досега не съм губил мои хора.
— Ти, Хенри, също знаеш как стоят нещата — каза Шарън и прелисти няколко страници. — Бизнесът ти е много рискован. Па някого са потрябвали малко пари или пък наркотици, или е искал бърз пробив. Огледай се сред новите пласьори на улицата. Може дори да е от твоите. По дяволите, като гледам колко добре са си свършили работата с Джу-Джу, може дори да се разберете.
— Имам си достатъчно пласьори. Освен това мир, постигнат по този начин, само ще навреди на бизнеса. Как са ги убили?
— Много професионално. По два куршума в главата на всеки. Дъглас говореше, че може да е било и работа на някоя банда.
Тъкър обърна глава:
— Ооо?
Шарън заговори спокойно с гръб към събеседника си:
— Хенри, според мен не е така. Тони не би направил такова нещо, нали?
— Вероятно не. — „Но Еди може и да го направи.“
— Трябва ми нещо — каза Шарън.
— Какво?
— Пласьор, разбира се! Не искам вратовръзка за рождения ден.
— Нали не си забравил, че повечето от тях сега работят за мен?
В миналото сътрудничеството им бе вървяло гладко. Шарън помагаше на Хенри да се избави от конкуренцията и в замяна на това залавяше наркотрафиканти и пласьори. Сега обаче числото на годните за предаване на полицията търговци на наркотици бе значително намаляло. Това бе особено вярно за опитните пласьори. Хенри бе подбирал предимно онези, с които нямаше интерес да работи. Останалите можеха да се окажат по-полезни като съюзници, отколкото като врагове, ако, разбира се, намереше начин да преговаря с тях.
— За да съм в състояние да те предпазвам, Хенри, трябва да мога да водя разследвания. За да мога да водя разследвания, трябва от време на време да хващам по някоя едра риба.
Шарън остави книгата обратно на рафта. Защо ли трябваше да обяснява всичко това?
— Кога?
— В началото на другата седмица. И искам нещо тлъсто. Нещо, което да звучи добре.
— Ще ти се обадя.
Тъкър остави книгата си и излезе. Шарън се позабави още няколко минути, за да намери необходимата му книга. Най-накрая я намери заедно с плика до нея. Лейтенантът не си направи труда да брои. Знаеше, че парите ще са точно.
Гриър ги представи един на друг.
— Господин Кларк, това е генерал Мартин Йънг, а това — Робърт Ритър.