Пред тях все още лежаха снимките на Робин Захариас. Едната показваше полковник от американските военновъздушни сили, гордо изправен, с шапка под ръка и ордени по гърдите. Около него бе наредено цялото му семейство. Той се усмихваше уверено в обектива. На другата се виждаше същият човек, но този път прегърбен, измъчен и готов да понесе удара от приклад. „По дяволите — помисли си Кели, — защо да не участвам в още един кръстоносен поход?“
— Предполагам, че това ще бъда аз — завърши Джон.
17.
УСЛОЖНЕНИЯ
Макар Арчи да не знаеше много, то се оказа достатъчно за целите на Кели. Сега имаше нужда само от малко повече сън.
Джон откри, че да следиш кола, е доста по-трудно, отколкото изглежда по филмите. Оказа се по-трудно и от онзи единствен път, когато го бе правил в Ню Орлиънс. Ако човек кара твърде близо, рискува да го забележат. Ако пък се държи на почтено разстояние, може да изпусне обекта си. Движението обърква всичко, камионите ти пречат да виждаш. Кели откри също, че ако наблюдаваш някоя кола на петдесетина метра пред себе си, изтърваш от поглед онези, които се движат до теб, а те можеха да направят най-големите бели. Въпреки всичко той благославяше червения плимут на Били. Колата бе лесно забележима и макар че шофьорът й обичаше да върти гуми на светофари и завои, той не можеше да наруши всички правила, без да привлече вниманието на полицаите. А Били явно не държеше на това внимание повече от Кели.
Джон бе забелязал колата малко след седем, близо до бара, посочен му от Арчи. „Какъвто и да е — помисли си Кели, — явно не знае как да се прикрива.“ Но това личеше и от колата, нали? Калта по купето бе изчезнала. Плимутът изглеждаше току-що измит, а от предишната им среща Джон знаеше, че Били обича играчката си. Това предлагаше няколко интересни възможности, които Кели обмисли, докато преследваше обекта си. Той не се приближаваше на по-малко от петдесет метра и се опитваше да разгадае системата, по която се движи Били. Скоро забеляза, че плимутът избягва оживените булеварди и предпочита закътаните странични улички, които шофьорът явно познаваше като джоба си. Това поставяше Кели в неизгодно положение. Хубавото бе, че Джон караше с нищо незабележима кола. Навсякъде се виждаха твърде много стари „костенурки“, така че неговата със сигурност не правеше впечатление.
След четиридесет минути Кели разбра какъв е принципът. Плимутът бързо взе един десен завой и спря в края на пресечката. Джон бързо прецени шансовете си и бавно продължи. Когато приближи, видя, че от червената спортна кола излиза момиче с чантичка в ръце. Тя се отправи към един стар приятел — Магьосника, — който се бе отдалечил на няколко пресечки от обичайното си място. Кели не видя да си разменят нищо — двамата влязоха в един вход и останаха вътре минута-две, след което момичето излезе, — но нямаше и нужда. Видяното току-що напълно съвпадаше с разказа на Пам. „Освен това разбрах за кого работи Магьосника“ — каза си Кели и спря на един червен светофар. Сега знаеше две нови неща. Джон видя в огледалото си, че плимутът пресича улицата и момичето се отправя в същата посока. После светна зелено и момичето се изгуби. Кели зави надясно и още веднъж надясно и отново забеляза плимута. Червената кола се отправяше на юг, а в нея имаше трима души. Преди не бе забелязал мъжа — вероятно мъж, — седнал отзад.
Тъмнината падаше бързо и с нея настъпваше хубавата част от денонощието за Джон Кели. Той продължи да следи плимута. Осмели се да не включва фаровете си доста време и бе възнаграден. Червената кола спря пред една ъглова къща от кафяв камък и тримата й пътници слязоха. Явно бяха свършили работата си за тази вечер, доставяйки стока на четирима пласьори. Кели изчака няколко минути, после паркира колата си на около двеста метра и се върна да наблюдава, отново облечен като бездомен пияница. Местната архитектура го улесни. Всички къщи от отсрещната страна на улицата бяха с масивни мраморни стъпала, които представляваха чудесно прикритие. Просто трябваше да седне на тротоара и да се облегне на тях и никой нямаше да го вижда отзад. Кели си избра подходящите стъпала, които бяха близо, но не прекалено, до една светеща улична лампа. Той се скри в сянката, макар че надали някой щеше да обърне внимание на един бездомник. Джон прегърна бутилката си по същия начин, както бе виждал да го правят пияниците, и от време на време я надигаше, за да симулира пиене. Така прекара няколко часа в наблюдение на къщата от кафяв камък.
„Кръвни групи 0+, 0– и АВ–“ — спомни си той доклада на патолога. Семенната течност, открита в Пам, бе показала тези три кръвни групи. Докато седеше така, на петдесетина метра от къщата, Джон се зачуди каква ли е кръвната група на Били. Колите профучаваха по улицата. От време на време минаваха и хора. Може би двама-трима го бяха удостоили с поглед, но само толкова. Кели се преструваше на заспал и наблюдаваше къщата е крайчеца на окото си. Слухът му улавяше всеки шум, който можеше да носи опасност. Часовете минаваха. На двадесетина метра от него работеше един пласьор. Кели се заслуша в думите му и за пръв път чу как се предлага стоката и как се уговаря цената. Чу и гласовете на различни купувачи. Джон имаше необикновено добър слух — спасявал живота му неведнъж — и информацията, която долавяше, бе ценна и полезна тренировка за ума му, докато часовете минаваха. Едно бездомно куче мина край него и приятелски го подуши. Кели не го изгони. Скитниците не постъпваха така — виж, ако беше плъх, можеше и да е по-различно, — а той трябваше да внимава за впечатлението, което прави.