„Какъв ли е бил този квартал?“ — зачуди се Кели. В тази му част сградите бяха предимно еднотипни тухлени къщи. Другата страна бе малко по-различна, със солидни къщи от кафяв камък. Може би улицата някога е била границата между работнически квартал и домовете на заможните жители в края на века. Може би къщата на ъгъла е принадлежала на търговец или морски капитан. Вероятно през уикенда я е огласявал звукът на пианото, на което е свирила учещата в консерваторията „Пийбоди“ дъщеря. Но всички те се бяха преместили на място с повече зеленина и сега къщата изглеждаше пуста — триетажен призрак от отминали времена. Кели се учуди на широките улици. Вероятно архитектите ги бяха предвиждали не за коли, а за карета. Той прогони мислите си. Сега не трябваше да се занимава с миналото, а да насочи вниманието си към настоящето.
Бяха изминали четири часа, когато тримата най-после отново се появиха. Мъжете вървяха напред, а момичето ги следваше. Тя бе по-ниска и по-набита от Пам. Кели реши да рискува и леко повдигна глава, за да може да наблюдава. Трябваше добре да огледа Били. Предположи, че той е шофьорът. Фигурата му не беше нищо особено — около метър и седемдесет, слаб, вероятно към седемдесет килограма. На китката си носеше нещо блестящо — гривна или часовник. Вървеше с пестеливи движения, арогантно. Другият бе по-висок и по-внушителен, но според Кели — подчинен на Били. Личеше си от движенията му и от начина, по който следваше шефа си. Момичето изглеждаше най-мрачно от всички. То вървеше с наведена глава. Блузата й — ако дрехата на гърба й бе блуза — не бе закопчана до горе. Тя влезе в колата, без да вдигне глава или пък да прояви някакъв интерес към света около себе си. Движенията на момичето бяха бавни и некоординирани, вероятно от наркотиците. Но това не беше всичко. Имаше и друго, не по-малко смущаващо, което Кели не успя да долови… някаква отпуснатост. В движенията й не личеше мързел, а нещо друго. Кели стисна здраво очи, за да си спомни къде е виждал подобни движения. Да, в онези виетнамски колиби! По време на ИЗКУСТВЕНО ЦВЕТЕ селяните се движеха по същия начин, когато се събираха на площада. Неохотни, механични движения, подобно на живи роботи, контролирани от онзи майор и войниците му. Все едно че отиваха на смърт. Това момиче се движеше по същия начин. Движеше се към смъртта.
„Значи е истина — помисли си Кели. — Наистина използват момичетата за куриери… освен всичко друго.“ От начина, по който колата потегли, Кели разбра, че е отгатнал кой е Били. Плимутът се приближи до кръстовището, гумите му изсвириха и той се стрелна в пресечката, където Кели го изгуби от поглед. „Били, метър и седемдесет, слаб, носи гривна или часовник, арогантен.“ Описанието се запечата в съзнанието на Джон заедно със съответното лице и коса. Нямаше да го забрави. Щеше да запомни и образа, и фигурата на другия мъж, чието име не знаеше, за да се превърне в негова бърза и неизбежна съдба.
Кели погледна часовника в джоба си. Един и четиридесет. Какво ли бяха правили тук? Тогава си спомни другите неща, научени от Пам. Сигурно си бяха организирали малък купон. Момичето, което и да беше то, вероятно също носеше в себе си течност с кръвна група 0+, 0– или АВ–. Но Кели не можеше да спаси целия свят и сега най-добрият начин, да й помогне нямаше нищо общо с незабавното й освобождаване. Джон си позволи да се отпусне. Реши да изчака, за да не би да привлече нечие нежелано любопитство към себе си. Някои от къщите наоколо все още светеха, така че Кели прекара още половин час на тротоара в борба с жаждата и изтръпналото си тяло, преди да стане и да се заклатушка към ъгъла. Тази вечер проявяваше изключителна предпазливост, която му носеше успех. Бе време за втората част от нощната работа. Време да продължи усилията си за проникване в организацията.