— Дали е работа на Дуото? — каза на глас Райън, без да се обръща към никого.
— Не, не са били те — отвърна веднага лекарят. — Пушката е била с една цев. Ако беше стреляно с двуцевка, трябваше да има следи и от второто дуло. Освен това следите от барута щяха да бъдат разположени по друг начин. Пък и от такова разстояние едно дуло е напълно достатъчно. Както и да е, било е едноцевка.
— Амин — обади се Дъглас. — Някой върши Божията работа. Трима пласьори за два дни. Ако продължава така, Марк Шарън ще остане безработен.
— Том — каза Райън, — моля те, не днес.
„Още една папка — помисли си той. — Още едно ограбване на пласьор, направено много майсторски. Но не го е извършил човекът, убил Джу-Джу. Оръжието е друго.“
Пореден душ, поредно бръснене, пореден крос в парка „Чинкуапин“, по време на който можеше да мисли. Сега вече имаше жилище и самоличност, които да прикачи към колата. „Операцията е в ход“ — помисли си Кели и прекоси авеню „Белведере“, за да се върне обратно и да завърши третата си обиколка. Паркът беше хубав. В него нямаше много детски площадки, но за сметка на това малките можеха да тичат на воля, както и правеха. Някои от майките наглеждаха разсеяно хлапетата си, а други четяха книги до колички със спящи бебета, които скоро също щяха да могат да се радват на поляните и тревата. Наблизо група малчугани играеха бейзбол. Топката се изплъзна от ръкавицата на едно деветгодишно момче и се търкулна на алеята, по която бягаше Кели. Той я вдигна и без да спира, я подхвърли обратно на малкия бейзболист. Този път хлапето я хвана и извика едно „благодаря“. По-нататък друго, още по-малко дете несръчно си играеше с фризби. То се изпречи на пътя на Кели, но Джон ловко го отбягна и предизвика смутения поглед на майката. Кели се усмихна и приятелски махна с ръка.
„Така трябва да бъде“ — помисли си той. Неговото детство в Индианаполис бе преминало почти по същия начин. Татко е на работа, а мама се занимава с децата, защото е трудно едновременно да работиш и да бъдеш добра майка. Особено пък, ако децата са още малки. Онези, които все пак работеха, оставяха децата си на някоя добра приятелка, спокойни, че са в сигурни ръце и се радват на лятото сред поляни и зеленина. И въпреки това обществото бе свикнало с мисълта, че много малчугани не се радват на подобно детство. Този квартал бе толкова различен от оня, в който Кели действаше. Привилегията, която имаха децата тук, всъщност въобще не трябваше да се смята за привилегия. Та нима едно дете можеше да израсне нормално без такава обстановка?
„Това са опасни мисли — каза си Кели. — Логичният извод е да се опиташ да промениш света, а това не е по силите ти.“ Той привърши петкилометровия си крос. Както обикновено дрехите лепнеха по гърба му, но умората го караше да се чувства доволен. Кели бавно се отправи към колата, за да нормализира дишането си. Отвсякъде се носеха детски писъци, смехове, гневни викове „лъжец!“, предизвикани от нарушение на правила, които и двамата малчугани не разбираха добре. Чуваха се и караници кой трябвало и кой не трябвало да играе. Кели влезе в колата и затвори вратата под носа на виковете и мислите. Защото той също не играеше по правилата, нали? В интерес на истината направо ги нарушаваше. Това бяха важни правила, които Кели напълно разбираше, но спазването им нарушаваше справедливостта или поне онова, което той мислеше за справедливо.
„Отмъщение?“ — запита се Кели, докато пресичаше улицата. „Бдителност“ бе следващата дума, която му дойде на ум. „Тя е по-точна“ — помисли си Кели. Идваше от латинската „вигили“ — названието на римските пазачи. Вигилията бе нощната стража по римските улици, внимавала главно да не избухне пожар, ако правилно си спомняше уроците по латински от училището „Св. Игнаций“. Но като истински римляни пазачите вероятно бяха носили и мечове. Кели се зачуди дали римляните са се чувствали сигурни зад стените на града си. По-сигурни, отколкото хората в Балтимор. Вероятно е било така, вероятно. Римското право е било… сурово. Разпъването на кръст сигурно не е била приятна смърт. А за някои престъпления, като например отцеубийство, законът е предписвал осъденият да бъде напъхан в чувал заедно с куче, петел и някакво друго животно и да бъде хвърлен в Тибър. Жестокостта на наказанието се състоеше в това, че преди да се удави, човекът ще бъде разкъсан от обезумелите животни, опитващи се да се спасят от водата. „Може би аз съм продължител на делото на вигилите, защото бдя през нощта“ — каза си Кели. Мисълта определено бе по-приятна от убеждението, че нарушава закона. Освен това американските книги рисуваха „бдителните“ в доста по-различна светлина от пресата. Преди организирането на полицейски участъци американските улици са се охранявали от граждани доброволци, които са раздавали справедливост по доста категоричен начин. Както го правеше той ли?