„Е, не, не точно така“ — призна си Кели, докато паркираше колата. И какво, ако отмъщаваше? След десет минути още една торба със стари дрехи бе изхвърлена в контейнера. Кели се наслади на поредния душ, преди да се обади по телефона.
— Стаята на медицинските сестри, О’Тул слуша.
— Санди? Обажда се Джон. Все още ли свършваш работа в три?
— Ти наистина знаеш кога да се обадиш — каза тя и се усмихна на слушалката. — Проклетата кола пак се счупи. — А такситата бяха твърде скъпи.
— Искаш ли да я погледна? — попита Кели.
— Искам някой да я поправи.
— Нищо не обещавам — каза той, — но за сметка на това вземам евтино.
— Колко евтино? — попита Санди, макар и да знаеше отговора.
— Ами например една вечеря, която ще платя аз. Можеш дори да избереш ресторанта.
— Да, добре… но…
— Но и за двама ни все още е твърде рано. Знам, госпожо. Целомъдрието ви ще остане непокътнато. Обещавам.
Тя се засмя. Струваше й се невероятно, че един огромен човек като него може да бъде толкова мил. Но въпреки това Санди му вярваше, пък и вече бе уморена да готви вечеря за един и да бъде сама, сама и пак сама. Рано или не, тя имаше нужда от компания.
— Три и петнадесет — каза Санди. — Пред главния вход.
— Дори ще си сложа старата табелка на пациент.
— Добре. — Санди отново се разсмя и стресна някаква минаваща с поднос лекарства сестра. — Добре, казах „да“, нали?
— Да, госпожо. Ще се видим в три и петнадесет — каза Кели и затвори телефона.
„Няма да е зле, ако от време на време общувам с човешки същества“ — помисли си Кели и излезе от апартамента. Първо се спря в обущарски магазин, откъдето си купи чифт черни високи обувки, четиридесет и пети номер. Последваха още четири такива покупки в четири различни магазина. Кели се опитваше да намери различни модели, но в края на краищата се сдоби с два напълно еднакви чифта. При елечетата се сблъска със същия проблем. Оказа се, че този вид облекла се произвежда само от две фирми. Джон си взе по едно от двете, за да установи с изненада, че се различават само по етикетите. Замислената промяна на външността се оказа по-трудна от очакваното, но това не намаляваше необходимостта да се придържа към плана си. Когато се върна в апартамента си — мислеше за него като за „дома“, макар и да не му се искаше, — Джон махна всички етикети и се запъти към пералнята в партера. Изпра новите си покупки с гореща вода, в която прибави белина. Не пропусна да сложи вътре и купените по разпродажби стари дрехи. Разполагаше с три чифта облекло и с неудоволствие разбра, че ще трябва да купува още.
Мисълта го накара да се намръщи. Трябваше отново да ходи по разпродажби, които намираше за отегчителни, особено сега, когато бе влязъл в оперативен ритъм. Подобно на повечето мъже Кели мразеше да пазарува, още повече че този път се налагаше да го прави. Режимът му също го изморяваше и това се дължеше както на недоспиването, така и на непрекъснатото напрежение. Всъщност не можеше да се каже, че спазва строг режим. Отвсякъде го дебнеха опасности. Макар и да свикваше с мисията си, Кели не можеше да се приспособи към опасностите и стресът продължаваше да се трупа. Това си имаше и добри страни, доколкото Джон не подценяваше нищо, но стресът можеше да го отслаби по съвсем непредсказуеми начини като например ускоряване на пулса и кръвното налягане, което води до бърза умора. И докато Кели се опитваше да контролира тези процеси с упражнения, сънят определено си оставаше проблем. Общо взето, сегашните му занимания не се различаваха съществено от операциите в джунглата, но Джон вече не бе толкова млад, а и липсата на подкрепления си казваше думата. Фактът, че нямаше с кого да споделя стреса и да разговаря в свободното си време, донякъде сваляше гарда му. „Сън“ — помисли си той и погледна часовника. Бе време за обедните новини и Кели включи телевизора в спалнята.
— Още един пласьор на наркотици е открит мъртъв в Балтимор — съобщи говорителят.
— Знам — отвърна Кели и дрямката го обори.
— Ето за какво съм ви събрал — каза един полковник от морската пехота в базата „Леджун“, Северна Каролина. Негов колега произнасяше почти същите думи в същия момент, но в базата „Пендълтън“, Калифорния. — Възложена ни е специална операция. Набираме доброволци само от разузнавателните части. Трябват ни петнадесет човека. Опасно е. Важно е. Става въпрос за работа, с която впоследствие ще се гордеете. Ще продължи два или три месеца. Това е всичко, което мога да ви кажа.