В „Леджун“ думите бяха чути от седемдесет и пет мъже, седнали на столове с корави облегалки, всички ветерани, всички от най-елитната част от морската пехота. Като членове на разузнавателна част те първо бяха кандидатствали за морската пехота — всички идваха тук по желание, — а после, за да се присъединят към елита на елита. Между тях имаше хора от различни малцинства, но това едва ли представляваше интерес за друг освен за социолозите. Тези мъже бяха преди всичко и винаги морски пехотинци. Приличаха си само по зелените униформи. Много от тях носеха белези по телата, защото работата им бе много по-опасна и сложна от тази на обикновените пехотинци. Те бяха обучени да се движат на малки групи, за да намират и запаметяват информация или да убиват точно определени хора. Повечето от тях бяха опитни снайперисти, способни да улучат човешка глава от четиристотин метра или пък тяло от около километър. Стига, разбира се, целта им да имаше добрината да стои неподвижна секунда-две, докато куршумът преодолее разстоянието. Тези мъже бяха ловци. Малцина сънуваха кошмари след мисиите си и никой не преживяваше стрес след операцията. Те се смятаха за хищници, не за жертви, а лъвът не познава милост.
Но освен това бяха и хора. Повече от половината имаха съпруги и/или деца, които очакваха татко да си идва у дома от време на време. Останалите имаха приятелки и също смятаха да се задомят в неопределеното бъдеще. Зад гърба на всеки от тях лежаха тринадесет месеца във Виетнам. Мнозина бяха изкарали два такива периода. Имаше и няколко човека, навъртели по тридесет и девет месеца в Азия, но никой от тяхната група нямаше доброволно да се върне там. Може би, ако знаеха естеството на новата мисия, те все пак щяха да се запишат, защото чувството им за дълг бе силно развито. Но дългът може да се появи в различни превъплъщения, а тези мъже смятаха, че са изпълнили достатъчно много задължения за една война. Сега работата им бе да обучават новобранците. Трябваше да им предадат уроците, позволили им да се върнат у дома за разлика от мнозина не по-малко способни от тях. Те е основание смятаха, че това е настоящото им задължение към морската пехота. Седнали на столовете си, загледани в полковника, тези мъже любопитно се питаха каква ли е мисията. Любопитството им обаче не бе достатъчно силно, за да ги накара отново да рискуват живота си, след като го бяха правили толкова много пъти. Някои от тях се оглеждаха крадешком вляво и вдясно и четяха по израженията на младоците кой ще остане в стаята, за да продиктува името си на полковника. Мнозина щяха да съжаляват, че не са останали. Дори и в момента те знаеха, че тайната мисия, чиято цел никога нямаше да научат, завинаги ще остави бели петна върху съвестта им. Но от другата страна на везните натежаваха жените и децата и ветераните решаваха — не, този път не.
След няколко секунди мъжете станаха и напуснаха помещението. Вътре останаха около двадесет и пет, тридесет души, които записаха имената си като доброволци. Професионалните им досиета щяха да бъдат бързо събрани и прегледани. Петнадесет от тях щяха да бъдат подбрани е процедура, която изглеждаше напълно основана на случайността, но не беше. Нуждата от точно определени способности щеше да отхвърли някои и да избере други. Можеше дори да се случи така, че оставените в лагера войници да са по-комплексни от одобрените. Но животът в униформа си имаше своите правила и всички ги приемаха. Със смесени чувства на доволство и съжаление пехотинците се върнаха към ежедневните си задължения. До вечерта одобрените доброволци бяха събрани в едно помещение, където им казаха кога тръгват. Нищо повече. Разбраха само, че ще пътуват с автобус. Значи нямаше да ходят далеч. Засега.
Кели се събуди в два и се зае с тоалета си. Следобедната му среща изискваше приличен вид, така че той облече костюм, жилетка и си сложи вратовръзка. Косата му, която все още растеше след бръсненето, имаше нужда от подравняване, но вече бе късно за това. Джон избра синя вратовръзка, която подхождаше на синия костюм и бялата му риза, и се запъти към скаута си. Изглеждаше досущ като търговския пътник, за когото се представяше. На излизане от сградата поздрави управителя.
Кели имаше късмет. Около главния вход на болницата нямаше голямо движение и той влезе да разгледа голямата статуя на Христос във фоайето. Тя беше висока пет-шест метра и гледаше надолу със състрадателно изражение, което идеално подхождаше на болницата, но не и на заниманието на Джон преди дванадесет часа. Кели се премести зад гърба на статуята, защото съвестта му нямаше нужда от подобни въпроси. Във всеки случай не и сега.