— Да, добре — отвърна хирургът, който очевидно искаше да побегне.
Кели отново взе ръката му и усмихнато я раздруса, като я стисна съвсем мъничко, просто за да подчертае думите си.
— Радвам се, че ме разбрахте, сър. Мисля, че вече можете да си отидете.
И доктор Хофан си тръгна покрай служителя от охраната, без дори да го погледне. На свой ред служителят изгледа Кели, но реши да не предприема други действия.
— Наистина ли трябваше да правиш това? — попита Санди.
— Какво искаш да кажеш? — отвърна Кели и обърна глава към нея.
— Аз щях да се оправя — каза Санди и се насочи към вратата.
— Разбира се, че щеше. Всъщност за какво ставаше въпрос? — поинтересува се с основание Джон.
— Предписал е на възрастен мъж с контузия на врата едно лекарство, към което той е алергичен. В картона му го пише черно на бяло — заговори бързо Санди, чийто стрес започна да се проявява. — Господин Джонсън можеше сериозно да пострада. Освен това на хирурга не му е за пръв път. Този път доктор Роузън може да се отърве от него, а той иска да остане тук. Има навика да закача сестрите. Тук не обичаме такова отношение. И все пак щях да се справя!
— В такъв случай следващия път ще почакам, докато ти счупи носа.
Кели й махна към вратата. Следващ път нямаше да има. Беше го прочел в очите на малкия негодник.
— И после какво? — попита Санди.
— После за известно време ще престане да оперира. Санди, не обичам да гледам подобни неща. Не обичам надути глупаци и със сигурност мразя да ги виждам как издевателстват над жени.
— Ти наистина ли изпълняваш заканите си и трошиш ръце?
Кели отвори вратата пред нея.
— Не ми се случва често. Обикновено хората се вслушват в съветите ми. Погледни нещата от друг ъгъл: ако те удари, ще пострадате и двамата. А сега всички са наред с изключение на няколко наранени чувства, но от това още никой не е умрял.
Санди не настоя да продължат разговора. Една част от нея бе ядосана, защото си мислеше, че щеше да успее да се справи с лекаря. Той не бе толкова добър хирург и определено гледаше през пръсти на следоперативната си работа. Възлагаха му само пациенти без средства за лечение, и то единствено леки случаи, но това, разбира се, нямаше значение. Бедните пациенти също бяха хора, а хората заслужават най-доброто, което може да им предложи медицината. Беше я изплашил. Санди бе благодарна за закрилата, но се чувстваше някак си измамена, че сама не се е справила с Хофан. Рапортът й вероятно щеше да бъде краят му в тази болница и колежките й щяха да цъкат с език. В крайна сметка във всички болници нещата движат именно сестрите и лекарите постъпват глупаво, когато им противоречат.
Но този ден Санди бе научила нещо ново за Кели. Погледът, който бе видяла, и той не излизаше от главата й, не бе илюзия. Докато държеше дясната ръка на Хофан, изражението на Джон… всъщност то не можеше да се нарече изражение. На лицето му нямаше дори доволство, че унижава малкия червей, и това наистина я плашеше.
— И какво й има на твоята кола? — попита Кели и потегли от Бродуей на север.
— Ако знаех, нямаше да е повредена.
— Сигурно е така — усмихна се Кели.
„Прилича на термореле“ — помисли си Санди. Включва се и се изключва сам. Когато се разправяше с Хофан, приличаше на гангстер или нещо такова. Първо се опита да оправи нещата културно, но след това бе готов да го нарани. Просто така. Без никакви емоции. Все едно че щеше да смачка дървеница. Но ако е истина, тогава какъв е той? Дали го бе обзел гняв? „Не — реши Санди, — твърде добре се контролира, за да си го позволи.“ Може би е психопат? Това беше ужасна мисъл… но, не, не беше възможно. Сам и Сара не можеха да имат такъв приятел. Те бяха разумни хора.
„Но тогава какво?“
— Донесох си инструменти. Разбирам нещичко от дизелови двигатели. Как беше работата днес, като оставим настрана малкия ни приятел?
— Добре — отвърна Санди, доволна от смяната на темата. — Изписахме един пациент, за когото много се тревожехме. Тригодишно момиченце, което бе паднало от люлката си. Доктор Роузън свърши прекрасна работа. След месец-два въобще няма да личи, че е била наранена.
— Сам е прекрасен войник — забеляза Кели. — Не е само отличен лекар, той е и чудесен човек.
— Сара също.
„Прекрасен войник. Тим би се изразил по същия начин.“
— Страхотна дама — кимна Кели и зави наляво по авеню „Норт“. — Направи много за Пам — каза Джон, като просто отбелязваше факта, без да се замисля над него.
Санди забеляза промяната в лицето му. То замръзна, сякаш Джон слушаше някакъв друг глас.
„Болката никога няма да си отиде“ — помисли си Кели. Той отново я видя и за една кратка, жестока секунда си представи — излъга се, макар и да го съзнаваше, — че на седалката до него седи Пам. Но това не беше тя и никога нямаше да бъде. Джон вкопчи ръце във волана, кокалчетата му побеляха и той си нареди да я прогони от съзнанието си. Подобни мисли бяха като минно поле. Човек се лута из тях, без да подозира нищо, и когато разбере какво става, вече е твърде късно да реагира. „По добре въобще да не си спомням — каза си Кели. — Наистина е по-добре.“ Но какво беше животът без спомени, били те добри или лоши? И в какво щеше да се превърне човек, забравил хората, означаващи нещо за него? Нима животът имаше стойност, ако не се грижиш за спомените си?