Кели спря. Не всичко, което бе правил с приятелите си, можеше да се сподели с дами. После разбра, че вече се е раздрънкал ненужно много.
— Двамата с Тим също… Вече бях намислила да се срещнем на Хаваите, но… — Гласът й секна.
На Кели му се прииска да се пресегне през масата и да вземе ръката й, просто за да я успокои, но се страхуваше да не остави погрешно впечатление.
— Знам, Санди. Какво друго можеш да готвиш?
— Доста неща. Нанси живя при мен няколко месеца и настояваше да готвя аз. Тя е чудесен учител.
— Вярвам ти. — Кели омете чинията си. — Как прекарваш деня си?
— Обикновено ставам в пет и петнадесет и излизам малко след шест часа. Имам навика да отивам в отделението половин час преди смяната, за да проверя състоянието на пациентите и да се подготвя за новите. Винаги сме затрупани с работа. А ти?
— Зависи от работата. Когато гърмя…
— Гърмиш ли? — попита учудено Санди, — Става въпрос за експлозиви. Аз съм специалист в тази област. За да се подготви едно взривяване, е необходима доста предварителна работа. Обикновено наоколо се мотаят няколко инженери, които пърхат с крилца и се опитват да ме поучават. Постоянно забравят, че е дяволски по-лесно да взривиш нещо, отколкото да го построиш. Въпреки това и аз си имам търговска марка.
— Каква е?
— Когато взривявам подводни обекти, винаги гръмвам две-три малки капсули преди големия взрив. — Кели цъкна с език. — За да изплаша рибата.
В продължение на няколко секунди Санди го гледаше озадачено.
— Аа, за да не я избиеш ли?
— Точно така. Нещо като собствен почерк.
Още една странност. Кели бе убиват хора на война, бе заплашил хирург с нараняване пред очите й и пред погледа на охраната, а се отклоняваше от правилата, за да предупреди рибата?
— Ти наистина си странен.
Кели бе достатъчно възпитан, за да кимне.
— Не убивам заради самото убийство. По-рано ходех на лов, но се отказах. От време на време ловя риба, но никога с динамит. Както и да е. Винаги поставям малките капсули на достатъчно разстояние от обекта, за да не се обърка нещо. Шумът разгонва по-голямата част от рибата. Няма смисъл да я убиваме напразно, нали? — попита Кели.
Беше се превърнало в навик. Дорис бе леко късогледа и през завесата на падащата вода белезите й приличаха на изцапано. Но не бяха изцапано и не се измиваха. Те никога не изчезваха, а просто променяха местата си в зависимост от прищевките на мъжете, които ги причиняваха. Дорис ги разтърка и болката й показа точно къде се намираха — спомени от скорошни „купони“, които водата бе безсилна да заличи. Тя знаеше, че никога няма да е отново чиста. Душът просто й помагаше да прогони миризмата. Дори и Рик й го бе показал недвусмислено, а той бе най-добър от тях. Дорис откри едно избледняващо петно от него, което не бе толкова болезнено като белезите, които обичаше да оставя Били.
Тя спря водата. Душът бе само част от сравнително най-чистото помещение от къщата. Разбира се, „чисто“ бе твърде относително понятие, защото тук никой не почистваше мивките и тоалетната. Дори огледалото бе счупено.
— Сега е доста по-добре — оцени Рик, който я гледаше. Той се протегна, за да й даде хапче.
— Благодаря.
И така започна новият ден. Успокоителните щяха да я отдалечат от реалността и да направят живота й ако не приятен и приемлив, то поне поносим. Почти. С малко помощ от приятелите й, които искаха Дорис да се справя със сътворената от тях реалност. Тя глътна хапчето с малко вода и си пожела да подейства бързо. Успокоителните правеха нещата по-лесни, заглаждаха острите ръбове и я откъсваха от самата нея. Някога това откъсване бе доста мъчително. Не и сега. Тя погледна усмихнатото лице на Рик, което я зяпаше.
— Нали знаеш, че те обичам, сладурче — каза той и протегна ръка да я погали.
Дорис вяло се усмихна на докосването.
— Да.
— Довечера ще има специален купон, Дор. Хенри ще намине насам.
„Щрак.“ Кели почти чу звука от преминаването на мисълта му в друг коловоз. Той спря фолксвагена на четири пресечки от кафявата каменна къща на ъгъла и излезе. Преминаването на „границата“ бе започнало да се превръща в навик. Настроението му бе леко повишено от вечерята с друго човешко същество. Първата от… пет или шест седмици? Джон се настрои към сегашната обстановка.
Той си избра място на отсрещната страна на улицата. Отново намери мраморни стъпала, които да хвърлят хубава сянка, и зачака появяването на плимута. През няколко минути надигаше бутилката — беше си купил нова, с червено вино — за привидна глътка. Очите му не преставаха да шарят наляво и надясно. Поглеждаше дори и нагоре, за да провери втория и третия етаж.