Вече познаваше и някои от останалите коли. Забеляза черната „Карман-гиа“, която бе изиграла ролята си при смъртта на Пам. Шофьорът бе мустакат мъж на негова възраст, който обикаляше улиците в търсене на пласьора си. Кели се зачуди какъв ли е проблемът, който подтиква този мъж да дойде от дома си тук и да рискува живота си, за да го скъси с наркотици. Освен това парите му помагаха на корупцията и разрушаването на други човешки животи. Нима не му пукаше? Нима не виждаше какво са направили с квартала наркотиците?
Но Кели упорито се стремеше да избяга от тези въпроси. Тук все още имаше хора, който се опитваха да живеят нормално. Дали като чиновници или като работници, хората тук водеха опасно съществуване и вероятно мечтаеха да се преместят на някое място, където да живеят спокойно. Те всячески избягваха пласьорите и шефовете им. В своето изкуствено целомъдрие заобикаляха отдалеч и просяците като Кели, но той не можеше да ги обвинява за това. В такава обстановка тези хора, както и самият той, се бореха единствено за оцеляване. Социалната съвест в квартала бе лукс, който малцина можеха да си позволят. За да отделиш сили за сигурността на други, по-нуждаещи се от теб, първо трябва да осигуриш собствената си безопасност. Пък и колко от хората наоколо бяха по-нуждаещи се от жителите на този квартал?
„Понякога е истинско удоволствие да си мъж“ — помисли си Хенри Тъкър в банята. Дорис определено я биваше. Плиткоумната дългокрака Мария от Флорида, Ксанта — най-пристрастената към наркотиците, която им създаваше незначителни затруднения, — Робърта и Пола. Всички бяха около двадесетгодишни, някои все още ненавършили ги. Толкова еднакви и толкова различни. Хенри си сложи малко одеколон. Трябваше да си намери някоя любимка. Някоя красавица, за която другите да завиждат. Но това беше опасно. Щеше да привлича вниманието. Не, така си беше най-добре. Той излезе от банята освежен и доволен. Дорис все още лежеше там, замаяна от преживяването и наградата от две хапчета. Тя се усмихваше и Хенри реши, че усмивката й е достатъчно почтителна. Момичето бе издало нужните звуци в нужните моменти и бе направило всичко необходимо, без да я кара. В крайна сметка можеше да си приготви питието и сам. Тишината на самотата бе едно, а тишината на тъпа кучка в къщата — нещо съвсем различно и досадно. За да не бъде груб, Хенри се наведе и протегна пръст към устните на Дорис, който тя леко целуна. Погледът й блуждаеше.
— Остави я да си поспи — каза Хенри на Били на излизане.
— Добре. И без това тази вечер трябва да прибирам пари — напомни му Били.
— А, да.
Разгорещената обстановка бе накарала Тъкър да забрави за това. Дори и той бе човек.
— Малкия снощи беше на червено с хилядарка. Сега ще му се размине. За пръв път му е, пък и каза, че е объркал сметките. Освен това ще си плати в петорен размер. Сам го предложи.
Тъкър кимна. Малкия наистина за пръв път правеше подобна грешка. Досега бе демонстрирал нужното уважение с добрите пари, които изкарваше в района си.
— Дай му да разбере, че е изчерпал лимита си.
— Да, сър — кимна с глава Били и на свой ред също демонстрира нужното уважение.
— Освен това не искам да се разчува.
Именно в това бе проблемът. „Всъщност те са няколко“ — каза си Тъкър. Първо, уличните пласьори до един бяха алчни еднодневки, които не разбираха, че постоянството води до стабилност, а тя е в интерес на всички. Но пласьорите си оставаха пласьори — обикновени престъпници — и той не можеше да промени факта. Някой от тях постоянно се запътваше към оня свят след кражба или междуособици с колегите си. Някои имаха глупостта дори да се друсат със собствената си стока! Хенри внимаваше това да не става и усилията му почти винаги се увенчаваха с успех. От време на време пък им хрумваше да се направят на дяволи и да изкарат няколко долара отгоре, при положение че улицата им даваше предостатъчно. За такива случаи Тъкър имаше само едно лекарство. Той го бе прилагал достатъчно често и жестоко, за да не се налага дългата му употреба. Малкия вероятно бе казал истината. Желанието му да понесе и плати тежкото наказание го доказваше. Освен това пласьорът явно оценяваше значението на постоянните доставки на Хенри, довели до разрастване на собствения му бизнес. И все пак щеше да се наложи да го наблюдават поне още няколко месеца.
Тъкър обаче най-много се ядосваше, че трябва да се занимава с такива глупости като математическите способности на Малкия. Той знаеше, че това са нормалните болки при израстването от дребен снабдител до могъщ дистрибутор. Трябваше да започне да преотстъпва властта си, да речем, на Били и да възлага по-големи отговорности. Дали беше готов? „Хубав въпрос“ — помисли си Хенри, докато излизаше от къщата. Той подаде десетдоларова банкнота на младежа, пазил колата му, като все още си мислеше. Били добре се справяше с момичетата. Той беше умно бяло момче от миньорската част на Кентъки и все още нямаше досие в полицията. Амбициозен, с чувство за принадлежност към организацията. Може би бе готов да направи крачка нагоре.