„Най-после“ — каза си Кели. Плимутът се появи към два и петнадесет след близо час съмнения, че изобщо може да не дойде. Джон се отдръпна в сянката и леко се надигна, за да вижда по-добре. Бяха Били и приятелчето му. Смееха се за нещо. Другият се спъна на стълбите. Явно бе пийнал повечко. По-важното бе, че когато падна, от него се посипаха малки хартиени правоъгълничета — сигурно банкноти.
„Тук ли броят парите си? — зачуди се Кели. — Колко интересно.“ Двамата бързо се наведоха да приберат парите и Били тупна другия по рамото. Размениха си думи, които Джон не успя да долови.
По това време на нощта автобусите минаваха на четиридесет и пет минути, и то на няколко пресечки от него. Полицейските патрули също можеха да се предвидят точно. Това се отнасяше за целия живот в квартала. В осем обичайното движение вече го нямаше. В девет и половина улиците напълно опустяха. Хората се скриха зад залостените си врати с благодарности, че се преживели още един ден. Всъщност дори и когато благодаряха на Провидението, те вече се плашеха от следващото утро. Кели знаеше, че откъслечно преминаващите автомобили престават да се появяват след два. Той внимателно прецени информацията, с която разполагаше, и установи, че знае достатъчно. И все пак трябваше да се съобразява със случайността. Случайност винаги имаше, но човек не можеше да я предвиди. Трябваше просто да се подготви за нея. Тя можеше да бъде победена с резервни маршрути за бягство, постоянна бдителност и оръжие. Определени обстоятелства винаги оставаха в ръцете на случайността и колкото и неудобно да бе това, Кели трябваше да го приеме като част от нормалния живот. Не че в неговата мисия имаше нещо нормално, разбира се.
Той се изправи уморено и прекоси улицата в посока към кафявата къща с обичайната си олюляваща се походка. Вратата бе заключена. Кели се постара да запамети всички подробности. Планът за следващата нощ вече добиваше очертания в съзнанието му. Отново чу гласа на Били. Смехът се носеше от прозорците на втория етаж. Имаше странен акцент и определено дразнеше слуха. Джон вече ненавиждаше този глас и имаше специални намерения за него. За пръв път бе толкова близо до един от хората, убили Пам. А може би и до двама? Не изпита усещането, което очакваше. Тялото му се отпусна. Този път нямаше право на грешки.
„Ще се видим пак, момчета“ — обещаха мълчаливо мислите му. Планираната среща с тях бе следващата голяма стъпка в операцията му и Джон не можеше лекомислено да я рискува. Той се запъти нагоре по улицата, без да изпуска от поглед двамата пласьори, които бе кръстил Боб. Те бяха на около петстотин метра от него и се виждаха отлично заради ръста си и широката права улица.
Щеше да се подложи на поредната проверка. Трябваше да е напълно уверен в себе си. Джон се насочи на север, без да прекосява улицата. Ако вървеше постоянно в една линия, можеше да привлече любопитството им, дори да ги постави нащрек. Трябваше да се приближи незабелязано. Като непрекъснато променяше градуса към целта, Джон позволи на изтръпналото си тяло да се слее с околния пейзаж на къщи и коли. Виждаше се само главата му — малка черна сянка, която не можеше да уплаши никого. Когато бе само на една пресечка, той отново прекоси улицата и се възползва от възможността да се огледа в четирите посоки. Джон свърна вляво и се заклатушка по тротоара. Той бе широк цели пет метра и обрамчен от мраморни стъпала, които осигуряваха чудесно прикритие на криволичещата му походка. Кели спря и надигна увитата в хартиен плик бутилка, преди да продължи. „Трябва да ги убедя, че съм напълно безобиден“ — помисли си той и отново спря да уринира в една канавка.
— Мамка му! — обади се някакъв глас. Джон не прояви интерес дали е Малкия или Големия. Интонацията ясно подсказваше, че човекът е достатъчно отвратен, за да извърне поглед от него. „Освен това имам нужда от известно облекчение“ — помисли си Кели.
И двамата бяха по-едри от него. Големия Боб, пласьорът, се издигаше на метър и деветдесет, а Малкия — лейтенантът — бе висок около метър и деветдесет и пет. И двамата обаче бяха пуснали коремчета от бира или мазна храна. Пласьорите изглеждаха доста заплашителни и Кели бързо преоцени тактиката си. Не беше ли по-добре да отмине и да ги остави на мира?