Не.
Но първия път все пак ги отмина. Малкия Боб оглеждаше улицата, а Големия се бе облегнал на стената. Кели начерта мислена линия помежду им и направи три стъпки, преди да се обърне наляво. Не искаше да ги предупреждава. Докато се обръщаше, мушна дясната си ръка под новото-старо елече. Лявата я прикри и също улови дръжката на излизащия изпод елечето колт. Стиснал здраво оръжието с две ръце Кели сведе поглед към бялата линия, начертана върху заглушителя, и вдигна пистолета. Ръцете му се изпънаха и първата жертва бързо, но плавно кацна на мушката. Движенията привличат човешкото око, особено през нощта. Големия Боб забеляза движението и усети, че става нещо нередно, но не знаеше какво. Изострените му улични инстинкти прецениха ситуацията правилно и изкрещяха за действия. Късно. „Пистолет“ — съобщи зрението му и пласьорът посегна към своя, вместо да отскочи встрани, което само щеше да забави смъртта му.
Кели натисна спусъка два пъти. Първия веднага щом заглушителят се сля с целта и втория малко след това, за да може китката да компенсира лекия откат. Без да мърда крака, Джон се извърна надясно. Механичното движение премести оръжието по идеална хоризонтална равнина към Малкия Боб. Вторият пласьор вече бе реагирал на залитането на шефа си и посягаше към собствения си пистолет. Той се движеше, но не достатъчно бързо. Първият изстрел на Кели не бе добър — куршумът попадна ниско и не причини големи поражения. Вторият обаче удари слепоочието, раздроби по-здравата част на черепа и се залута вътре като хамстер в клетка. Малкия Боб падна по очи. Кели се забави колкото да се увери, че и двамата са мъртви.
„Шест“ — каза си той и се запъти към ъгъла. Сърцето му вече нормализираше ритъма си от внезапния приток на адреналин. Кели върна пистолета на кръста си, близо до ножа. В 2,56 Джон пристъпи към поредното упражнение по измъкване.
„Не започва добре“ — помисли си морският пехотинец от разузнавателната част. Автобусът се бе счупил и „краткият път“, който шофьорът бе избрал, за да навакса закъснението, ги отведе право в едно задръстване. Спряха във военноморската база „Куантико“ малко след три. През последния етап от пътуването пред автобуса караше военен джип. Морските пехотинци бяха заведени в едно отдалечено помещение, наполовина пълно с хъркащи мъже, и бързо се отправиха към леглата, за да могат да поспят поне малко. Колкото и интересна, вълнуваща и опасна да бе новата мисия, началото й бе просто още един обикновен войнишки ден.
Казваше се Вирджиния Чарлз. Нейната нощ също не вървеше добре. Работеше като санитарка в болницата „Св. Агнес“ на няколко километра от квартала й. Тази вечер я бе забавило закъснението на колежката й и собственото й нежелание да остави пациентите без надзор. Въпреки че от осем години работеше в едни и същи часове, тя не бе разбрала, че графикът на автобусите се сменя малко след излизането й от работа. Тя за малко изпусна един и се наложи да чака цяла вечност за следващия. Трябваше да си е легнала още преди два часа. Освен това бе изпуснала „Вечерно шоу“, което гледаше едва ли не с религиозна всеотдайност през делничните дни. Тя бе четиридесетгодишна разведена жена. Бившият й съпруг не й бе дал нищо повече от двама синове. Единият служеше — за щастие в Германия, а не във Виетнам, — а другият учеше в гимназия. Благодарение на работата си, която бе нещо средно между физически и умствен труд, Вирджиния Чарлз бе успяла да отгледа двамата си синове, без и за ден да спира да се тревожи с кого излизат и дали ще успеят в живота.
Тя слезе уморено от автобуса и отново се запита защо не бе изхарчила малко от спестените през годините пари за кола. Но колата трябваше да се застрахова, а освен това малкият й син щеше да увеличи разходите около нея и да й създаде нови грижи. Може би след няколко години, когато и малкият щеше да постъпи в армията, която бе единствената му мечта. Майката, разбира се, искаше да го прати в колеж, но не можеше да си го позволи.
Тя вървеше бързо и се оглеждаше. Уморените й крака се напрягаха. Колко много се бе променил кварталът. Вирджиния Чарлз бе прекарала целия си живот в радиус от три пресечки от сегашния си дом и помнеше щастливия и сигурен живот с приятелски настроени съседи. Помнеше дори как е ходила на нощната служба в църквата „Нов Сион“, без дори да помисли за страх. Това обикновено ставаше през някоя от редките свободни вечери в сряда. Сега бе пропуснала и това развлечение. Двата допълнителни часа работа, които щяха да й върнат, я успокоиха. „Само още три пресечки“ — каза си тя. Вървеше бързо, пушеше, за да стои нащрек, и си повтаряше да е спокойна. Миналата година я бяха обирали два пъти. И в двата случая наркомани, които се нуждаеха от пари, за да задоволят порочните си нужди. Единствената полза бе, че синовете й си взеха добра поука от случаите. Кражбите не се бяха отразили на финансовото им състояние, защото Вирджиния Чарлз никога не носеше в себе си повече пари от необходимите за ежедневни нужди. Болеше я нараненото достойнство, но най-много страдаше от спомените за някогашния спокоен квартал, населен с примерни граждани. „Още една пресечка“ — каза си тя и зави зад ъгъла.