— Хей, мамче, да имаш излишен долар? — каза някакъв глас зад нея.
Тя бе забелязала сянката и бе минала покрай нея, без да се обръща, без да я забелязва, с надеждата, че и на нея ще бъде оказано същото благоволение. Но напоследък това „благоволение“ ставаше все по-рядко. Тя продължи да върви, навела глава, с надеждата, че хулиганите, които нападат жени в гръб, не са толкова много. Една ръка, поставена на нейното рамо, й каза, че се лъже.
— Дай ми пари, кучко! — нареди гласът.
Спокойният заповеден тон, който дори не издаваше гняв, й подсказа какви са новите правила на уличния живот.
— Нямам достатъчно, за да те заинтересуват, момче — отвърна Вирджиния Чарлз и измъкна рамото си, за да продължи. Не погледна назад. Движението й даваше безопасност. Тогава чу изщракването.
— Ще те заколя — каза все още спокойният глас, като обясняваше жестоките факти от живота на тъпата кучка.
Звукът я изплаши. Тя спря, прошепна молитва и отвори малката си ръчна чанта. После се обърна бавно, все още повече ядосана, отколкото изплашена. Можеше да изкрещи и само преди няколко години това щеше да помогне. Мъжете щяха да подадат глави от прозорците или дори да излязат, за да прогонят хулигана. Вирджиния Чарлз погледна нападателя си. Той беше седемнадесет-осемнадесет годишно момче, чийто безжизнен поглед издаваше въздействието на наркотик и излъчваше арогантна и безчовечна сила. „Добре — помисли си тя, — ще му платя и се прибирам у дома.“ Жената бръкна в чантичката си и извади петдоларова банкнота.
— Цели пет долара? — изхили се момчето. — Няма да ми стигнат доникъде, кучко. Давай още или си свършила.
Изплаши я именно изражението в очите. Тя за пръв път загуби самообладание и настоя:
— Това е всичко, което имам!
— Още или си отиваш.
Кели вече бе само на половин пресечка от колата си. Бе започнал да се отпуска. Не беше чул нищо, докато не зави зад ъгъла и не видя двама души само на пет метра от ръждясалия си фолксваген. Един отблясък му показа, че мъжът държи нож.
Първата мисъл на Кели бе: „Мамка му!“ Вече бе решил какво да прави при подобни ситуации. Не можеше да спаси целия свят и не възнамеряваше да се опитва. Предотвратяването на улично престъпление сигурно щеше да звучи чудесно по новините, но Джон преследваше по-голяма цел. Не бе помислил обаче за неприятности в близост до колата си.
Той замръзна на мястото си и мозъкът му препусна с бързина, каквато му позволяваше подновеният приток на адреналин. Ако тук се случеше нещо сериозно, полицията щеше да дотърчи веднага. Можеха да останат с часове, а само на петстотин метра от това място имаше двама мъртъвци. Положението не изглеждаше никак розово и Кели нямаше достатъчно време, за да вземе решение. Момчето бе хванало жената за ръката и размахваше ножа си пред нея. Беше с гръб към него. Седем метра не са голямо разстояние за изстрел пък бил той и през нощта. Но колтът на Джон бе зареден с патрони калибър .22, които проникваха дълбоко и можеха да наранят жената зад момчето. Тя носеше някаква униформа и изглеждаше около четиридесетгодишна, а може би и по-възрастна. Кели тръгна натам. Точно тогава положението се промени. Момчето поряза предмишницата на жената. Кръвта ясно изпъкна на изкуствената светлина.
Вирджиния Чарлз изпъшка от раната и се опита да се отскубне. Петдоларовата банкнота падна на земята. Другата ръка на нападателя я хвана за гърлото и тя разбра, че момчето избира място за втория удар с ножа. В този момент тя забеляза движение на около пет метра от тях. Вероятно бе някакъв мъж и в паниката си Вирджиния Чарлз се опита да извика за помощ. Звукът не беше какъвто й се искаше, но привлече вниманието на крадеца. Жертвата му бе видяла нещо. Какво?
Младежът се обърна и видя някакъв скитник само на три метра от него. Безпокойството му веднага се смени с небрежна усмивка.
„По дяволите.“ Нещата въобще не се развиваха добре. Кели бе навел глава, но не изпускаше момчето от очи. Усещаше, че не е господар на положението.