— Какво, по дяволите, е станало с ръката му? — обърна се той към съдебния лекар.
Освен белезите от игли ръката бе така извъртяна, че се виждаше от другата страна.
— Рамото на жертвата е извадено. Да кажем, направо счупено — допълни лекарят след кратко размишление. — Около китката се забелязват охлузвания, причинени от силата на захвата. Някой я е държал с две ръце и едва не е откъснал ръката на жертвата, сякаш е клон.
— Каратистки похват? — обади се Дъглас.
— Нещо такова. Със сигурност го е направил безпомощен. За причината на смъртта можете да се досетите и сами.
— Бихте ли дошли тук, лейтенант — извика един униформен сержант. — Това е Вирджиния Чарлз. Живее на една пресечка. Тя се е обадила за престъплението.
— Добре ли сте, госпожо Чарлз? — попита Райън.
Един санитар проверяваше бинтованата й ръка. До нея стоеше синът й — десетокласник в „Дънбар“, — който гледаше трупа на тротоара без никакво съчувствие. След четири минути Райън разполагаше с доста информация.
— Скитник, казвате?
— Бездомен алкохолик. Ето я бутилката, която изпусна — посочи тя.
Дъглас грижливо вдигна шишето.
— Можете ли да го опишете? — попита лейтенант Райън.
Режимът толкова приличаше на нормалния, че лесно можеха да се намират във всяка военноморска база от „Леджун“ до Окинава. След дузината редовни упражнения имаше крос, в който всички бягаха в крак, а сержантът отпред диктуваше ритъма. Забавляваха се да задминават новосформирани взводове от бъдещи офицери. Особено ги развеселяваха по-страхливите екземпляри на кандидат-офицери, които идваха тук само за през лятото. Осемкилометров крос, петстотинметрова полоса и разни други тренировъчни съоръжения, всички кръстени на мъртви морски пехотинци. После се приближаваха към академията на ФБР, но излизаха от главния път, за да завият в гората към учебната площадка. Сутрешните упражнения просто им напомняха, че са морски пехотинци, а дългият крос — че са от разузнавателна част. За тях поддържането на олимпийска форма бе нещо нормално. Площадката ги изненада с очакващия ги на нея генерал. Да не говорим за люлките и пясъчника.
— Добре дошли в Куантико, морски пехотинци — поздрави ги Марти Йънг, след като им даде малко време за почивка.
Малко по-назад от генерала морските пехотинци видяха двама адмирали в бляскави бели униформи, придружени от двама цивилни, които гледаха и слушаха. Внезапно мисията стана много интересна.
— Точно както по снимките — забеляза тихо Каз, докато оглеждаше учебната площадка. Те знаеха за какво ще говори Йънг. — А за какво са тези люлки?
— Идеята е моя — отвърна Гриър. — Иван има спътници. Графикът за преминаването им през следващите шест седмици е окачен в сграда А. Не знаем колко добри са камерите му, затова ще предположим, че ги бива поне колкото нашите. Номерът е да покажеш на другата страна това, което иска да види, или поне да я улесниш да го разбере. Всички безобидни места разполагат с паркинг.
Упражнението вече бе измислено. Всеки ден новодошлите щяха да разместват колите без особен ред. Около десет часа сутринта манекените трябваше да бъдат извадени от колите и подредени по детската площадка. Към два-три часа колите отново щяха да бъдат местени, а манекените — пренареждани. Всички съвсем основателно предполагаха, че ритуалът ще предизвика изобретателността на шегобийците в армията.
— И след като всичко свърши, мястото става истинска детска площадка, така ли? — попита Ритър, отговаряйки на собствения си въпрос. — По дяволите, защо не? Чудесна работа си свършил, Джеймс.
— Благодаря, Боб.
— На живо всичко изглежда много малко — обади се Максуел.
— Размерите са с точност до десет сантиметра — каза Ритър. — Разполагаме със съветските инструкции за строеж на подобни съоръжения. Вашият генерал Йънг свърши чудесна работа.
— В сграда В няма стъкла на прозорците — забеляза Казимир.
— Виж пак снимките, Каз — предложи Гриър. — Във Виетнам има недостиг на стъкло. Сградата има само дървени капаци тук и тук. Решетките — посочи той към сграда В — са от другата страна. Направихме ги от дърво, за да могат лесно да бъдат свалени по-късно. Що се отнася до вътрешната подредба, наложи се да гадаем. Но все пак се съобразихме с докладите на няколко наши освободени военнопленници, така че не сме изсмукали всичко от пръстите си.
Морските пехотинци вече бяха научили нещо за естеството на мисията и се оглеждаха наоколо. Сега, когато знаеха по-голямата част от плана, те обмисляха как да приложат бойните си умения на тази мнима детска площадка. На всичко отгоре детските манекени щяха постоянно да ги наблюдават със сините си стъклени очи. За кулите трябваха гранатомети М-79. Трасиращи патрони за прозорците на сградите. Огнепръскачки за дървенията… и „жените“, и „децата“ щяха да видят всичко, но нямаше да кажат на никого. Мястото сигурно бе избрано заради приликата си с друго такова. Пехотинците все още не знаеха кое е „другото“, но бяха убедени в предположението си. Неколцина от тях огледаха хълма на около осемстотин метра от площадката. Оттам се виждаше всичко. След речта на генерал Йънг пехотинците бяха разпределени в предварително уточнени групи и получиха оръжието си. Вместо автоматите M16A1 им дадоха CAR-15, които бяха по-къси, по-удобни и предпочитани за близък бой. Гранатометчиците се сдобиха със стандартни М-79, чиито мерници бяха боядисани с радиоактивен тритий, за да светят в тъмното. Получиха и достатъчно боеприпаси, защото стрелковите тренировки следваха веднага. Щяха да започнат през деня, но генералът не им бе казал, че почти незабавно преминаваха към нощен режим. Морските пехотинци го знаеха и без това, защото подобни операции се провеждат само през нощта. Те се отправиха към най-близките мишени, за да се запознаят с оръжието. Мишените бяха шест на брой във формата на прозорци. Гранатометчиците се спогледаха и изстреляха първия залп. За свой срам един от тях пропусна целта. Останалите петима не закъсняха да му се присмеят, след като се увериха, че техните гранати са улучили.