Захариас знаеше отговора на този въпрос.
— Не, разбира се, че не.
— Затова пък можеш да си сигурен, че до Москва ще стигнат. Всеки от тях носи половин мегатон ядрено оръжие. Ето защо полковете с МиГ са на китайската граница. По тази ос не разполагаме със стратегическо оръжие. Робин, ние наистина се бием с тези жълти копелета. Хвърляме цели дивизии срещу тях. Миналата зима спряхме опита им да завземат един наш остров. Нападнаха ни първи, избиха цял батальон граничари и се погавриха с телата им. И защо са го направили? Заради червените коси и луничките им ли? — попита горчиво Гришанов, цитирайки пасаж от гневна статия в „Червена звезда“.
Руснакът искрено бе учуден от развоя на събитията. Той казваше цялата истина на Захариас и все пак не можеше да го убеди така добре, както го правеше с многобройните си умели лъжи.
— Ние не сме съюзници. Дори спряхме доставките си на оръжие с влак. Китайците крадат направо от вагоните!
— За да ги използват срещу вас?
— А ти срещу кого, мислиш? Срещу индийците? Срещу Тибет? Робин, тези хора са различни от нас двамата. Те виждат света по друг начин. Приличат на хитлеристите, с които се е бил баща ми. Мислят, че са нещо повече от другите хора. Как се казваше това на английски?
— Висша раса — подсказа услужливо американецът.
— Да, това е точната дума. Те вярват в това. За тях ние сме просто животни. Наистина полезни, но все пак животни. Те искат да ограбят постиженията ни. Искат нефта, дървения материал и земята ни.
— А защо аз нищо не съм чувал за това? — попита Захариас.
— По дяволите — отвърна руснакът. — Нима при вас не е същото? Да не мислиш, че ние знаехме нещо предварително, когато Франция излезе от НАТО и ви каза да разкарате базите си оттам? По онова време бях на една чиновническа работа в Германия и никой не си направи труда да ми каже, че нещо става. Нашите страни гледат една на друга като на големи колоси. Истината е обаче, че вашата вътрешна политика е такава загадка за мен, каквато е и нашата за теб. Това, разбира се, е доста объркващо, но в едно нещо можеш да си сигурен — новият полк МиГове ще бъде разположен между Москва и Китай. Ако искаш, ще ти донеса карта и ще ти покажа.
Захариас се облегна на стената и присви очи от режещата болка в гърба му. Просто не можеше да повярва.
— Все още ли те боли, Робин?
— Да.
— Вземи, приятелю — подаде Гришанов манерката, която този път бе приета без съпротива. Захариас отпи дълга глътка, преди да я върне.
— И бива ли го новия?
— МиГ-25 ли? Той е ракета — отвърна ентусиазирано Гришанов. — Признавам, че сигурно завива по-зле и от вашия Тънд, но по права линия никой изтребител не може да го бие. Четири ракети, без картечница. Радарът е най-мощният монтиран някога на изтребител и не може да бъде засечен.
— А от близко разстояние? — попита Захариас.
— От около четиридесет километра — кимна руснакът. — Жертваме разстоянието в името на стабилността. Опитахме се да ги съчетаем, но без успех.
— И ние се затрудняваме с този проблем — кимна американецът.
— Знаеш ли, лично аз не мисля, че между страните ни ще избухне война. Наистина. Ние разполагаме с много малко неща, които биха ви заинтересували. Вие имате всичко, което и ние — природни богатства, земя, огромни пространства. Но китайците — продължи Гришанов — имат нужда от това и граничат с нас. Ние пък им даваме оръжие, което ще използват по нашите глави. А те са толкова много! Малки, зли хора като тези тук, но в огромно количество.
— И какво възнамерявате да правите?
Гришанов повдигна рамене:
— Аз ще командвам полка си. Смятам да защитавам родината си срещу китайска ядрена атака, макар че все още не знам как.
— Не е лесно. От голяма полза ще ви бъдат времето, пространството и добрите специалисти.
— Разполагаме с добри пилоти на бомбардировачи, но те не могат да се сравняват с вашите. Дори и да не окажете съпротива, се съмнявам, че ще можем да изпратим повече от двадесет бомбардировачи над страната ти. Всички се намират на повече от две хиляди километра от моето местоположение. Знаеш ли какво означава това? Че няма срещу кого да се упражняваме.