— Искаш да кажеш, че нямате „червен отряд“ — сили за бързо реагиране.
— По-правилно ще е, ако го наречем син — усмихна се Гришанов и отново стана сериозен. — Всъщност да. Всичко ще бъде заложено на теоретичната подготовка или пък няколко изтребителя ще се преструват на бомбардировачи. Но те нямат необходимите качества за добра тренировка.
— Това ли е всичко, с което разполагате?
— Робин, не те карам да ми вярваш. Не мога да искам от теб такова нещо и ти го знаеш не по-зле от мен. Просто си задай въпроса дали твоята страна ще нападне моята.
— Вероятно не — призна Захариас.
— Питал ли съм те за вашите военни планове? Те сигурно са изключително интересни теоретични упражнения и аз вероятно ще ги сметна за много увлекателни военни игри, но нима съм те питал за тях?
Гришанов говореше като търпелив учител.
— Не, не си ме питал, Коля.
— Робин, аз въобще не се тревожа за В-52. Безпокоят ме китайските бомбардировачи. За такава война се подготвя страната ми. — Руснакът дръпна от цигарата, погледна бетонния под под краката си и продължи: — Когато бях единадесетгодишен, германците се приближиха на сто километра от Москва. Баща ми се присъедини към мотострелковия си полк, съставен от университетски преподаватели. Половината от тях не се върнаха. Аз и майка ми се евакуирахме в някакво малко селце на изток от Москва, чието име вече не помня. Тогава всичко бе толкова объркано. Навсякъде цареше тъмнина, а ние не спирахме да се тревожим за баща ми, който, макар и професор, бе на фронта. В тази война загинаха двадесет милиона наши граждани, Робин. Двадесет милиона. Хора, които познавах, бащи на приятелите ми. Бащата на съпругата ми също загина във войната. Изгубихме и двама от чичовците ми. Спомням си, че в онези дни, докато крачехме из снега е майка ми, аз си обещах, че някой ден ще защитавам страната си. И ето, сега съм пилот на изтребител. Аз няма да нападам. Няма да нахлувам в чужда страна. Аз само ще защитавам. Разбираш ли какво искам да ти кажа, Робин? Работата ми е да не допусна други малчугани да напускат домовете си посред зима. Някои от съучениците ми починаха от измръзване. Ето затова защитавам страната си. Германците искаха богатствата ни, а сега ги искат китайците. — Той махна към вратата на килията. — Хора като… като тези.
Още преди Захариас да заговори, Коля вече знаеше, че е налучкал верния път. „Месеци работа в очакване на този момент — помисли си Гришанов. — Все едно че съблазнявах девственица, но е по-тъжно от това.“ Човекът срещу него никога нямаше да се завърне у дома. Виетнамците бяха твърдо решени да убият пленниците си веднага щом извлекат ползата от тях. Такова колосално унищожение на таланти. Сега вече ненавистта на Гришанов към мнимите му съюзници бе толкова силна, колкото се опитваше да я представи. Тя бе неподправена. Още с пристигането си в Ханой руснакът се бе сблъскал с арогантната надменност, с невероятната жестокост и с глупостта им. С приятелски думи и по-малко от литър водка Гришанов бе постигнал повече, отколкото те и техните палачи в продължение на години. Вместо да причини болка, той я бе споделил. Вместо да нарани човека срещу него, той му бе дал съчувствие, уважение към убежденията му и бе успокоил болките му с каквото можеше. Нещо повече — бе го предпазил от нови и горчиво съжаляваше, че е причина за най-скорошните.
Но това бе само външната страна. За да постигне успеха си, Гришанов бе разкрил душата си, разказвал истински случки, извадил на бял свят детските си кошмари и преоценил причините за любовта към професията си. И това бе станало мислимо, възможно единствено защото знаеше, че човекът до него е осъден на самотна, незнайна смърт — роднините му вече го жалееха — и буренясал, незнаен гроб. И при това този човек не бе фашист. Той бе враг, но принципен, който сигурно щеше да направи всичко възможно да спаси мирните граждани, защото също имаше семейство. Той не хранеше илюзии за расово превъзходство. Дори не мразеше северновиетнамците, което бе нещо забележително, защото Гришанов чувстваше как омразата към малките жълти човечета покълва в него. „Захариас не заслужава да умре“ — помисли си руснакът с пълното съзнание за жестоката ирония на мислите си.
Коля Гришанов и Робин Захариас бяха станали приятели.
— Какво ще кажеш за това? — попита Дъглас и сложи донесеното на бюрото пред Райън. Винената бутилка бе обвита с найлон, през който се виждаше равномерно разпределеният по повърхността й прах.
— Няма отпечатъци? — забеляза Емет изненадано.
— Нито едно петънце, Ем. Нищо.
На бюрото се появи и ножът. Той бе от най-простите сгъваеми ножове, също покрит с прах и обвит с найлон.