— Тук май има петна.
— Един ясен отпечатък от палец, който съвпада с този на жертвата. Нищо друго, което може да ни е от полза. Нашият човек или сам е забил ножа в гърба си, или пък убиецът е носил ръкавици.
Сезонът бе ужасно топъл за ръкавици. Емет Райън се облегна на стола си и погледна първо доказателствата на бюрото си, а после Том Дъглас.
— Добре, Том, продължавай.
— Имаме четири случая и общо шест жертви. Няма никакви улики. Пет от жертвите — в три случая — са пласьори, убити с две различни оръжия. Но във всичките случаи няма свидетели, убийствата са в приблизително еднакво време на денонощието и в радиус от пет пресечки.
— Майсторски свършено — кимна лейтенант Райън.
Той затвори очи и си представи всички местопрестъпления. После започна да свързва информацията. Кражба, няма кражба, промяна на оръжието. В последния случай обаче имаше свидетел. „Вървете си у дома, госпожо.“ Защо е бил толкова любезен? Райън поклати глава:
— Животът не е роман от Агата Кристи, Том.
— Добре тогава, Ем. Кажи ми нещо повече за метода, с който е убит нашият млад приятел днес.
— Нож в основата на черепа… Не съм виждал подобно нещо от доста време насам. Последният път беше през… ’58-а или ’59-а. — Райън замълча и събра мислите си. — Обвиняемият беше водопроводчик — голям, здрав мъж. Заварил жена си с някакъв в леглото. Пуснал любовника да си отиде, взел едно длето, вдигнал главата на жена си и…
— Трябва да си вбесен, за да избереш този труден начин. Значи гняв, нали? Защо го е направил точно така? — попита Дъглас. — Можел е просто да му пререже гърлото и е щял да постигне същия ефект.
— Но е щял да се изпоцапа. И да вдигне шум…
Гласът на Райън заглъхна и той се замисли. Хората като че ли не разбираха колко шум може да вдигне едно прерязано гърло. Ако е засегната трахеята, се чува отвратителен хъркащ звук. Ако ли пък не — хората крещят до смъртта си. Освен това кръвта също не бе за пренебрегване. Тя шурти като от спукана тръба и пръска всичко наоколо.
От друга страна, ако искаш да убиеш някого бързо, все едно че изгасяш лампа, и вече си го осакатил, идеалното място е там, където гръбначният стълб се съединява с черепа. Смъртта е мигновена, тиха и относително чиста.
— Намерихме двамата пласьори само на няколко пресечки. Убити са почти по същото време. Нашият приятел ги пречуква, минава оттук, завива зад ъгъла и вижда госпожа Чарлз в беда.
Лейтенант Райън поклати глава.
— И защо просто не е продължил? Умното в случая е било да прекоси улицата. Защо се е намесил? Да не би да искаш да кажеш, че нашият убиец е страдал от скрупули? — попита Райън. Тук теорията на Дъглас се пропукваше. — Да приемем, че същият човек убива пласьорите. Какъв мотив може да има? Като изключим двамата снощи, случаите приличат на кражба. Може би снощи нещо го е изплашило, преди да успее да прибере парите и наркотиците. Някоя кола е минала по улицата или пък е чул шум. Ако си имаме работа с крадец, тогава не можем да го свържем с госпожа Чарлз и нападателя й. Това са си чисти предположения, Том.
— Четири различни инцидента, без никакво веществено доказателство, и то защото човекът носи ръкавици. Какво ще кажеш за бездомен алкохолик с ръкавици?
— Че не знаеш нищо определено, Том.
— И все пак ще накарам западния участък да се поразрови из тях.
Райън кимна. Това беше разумно.
Напусна апартамента си в полунощ. В делничните нощи наоколо бе достатъчно спокойно. Старата сграда, в която живееше, бе населена с хора, които не си пъхаха носа в чуждата работа. Кели не се бе здрависвал с никого освен с управителя. Няколко приятелски кимвания, и това бе всичко. В сградата нямаше деца. Тук живееха предимно възрастни съпружески двойки, както и няколко самотници. Болшинството от тях имаха някаква чиновническа службица в центъра, вечер гледаха телевизия и си лягаха около десет-единадесет. Кели излезе тихо и подкара фолксвагена си по булевард „Лох Рейвън“. Минаваше покрай църкви и жилищни сгради, покрай градския стадион, а кварталите се сменяха един след друг. Заможните отстъпваха място на работническите, а те на свой ред на бедните. Пътят му го водеше и покрай тъмните сгради на различни фирми и служби. Тази вечер обаче те му се струваха различни.
Тази вечер щеше да събере първия си дълг. Това означаваше риск, но рискът винаги бе спътник на Кели. Джон стисна по-здраво волана. Не обичаше гумените ръкавици. Те задържаха топлината и въпреки че потта не се отразяваше на захвата, усещането бе неприятно. Другата възможност обаче бе неприемлива. Кели си спомни колко неща бе мразил във Виетнам — например пиявиците. Мисълта за тях го накара да потръпне. Те бяха по-отвратителни и от плъховете. Плъховете поне не смучеха кръв.