Кели не бързаше и мина няколко пъти покрай обекта си, за да огледа нещата добре. Предпазливостта му бе възнаградена. Той забеляза двама полицаи, които говореха с някакъв скитник. Единият от тях стоеше близо до бездомника, а другият уж небрежно бе отстъпил две крачки назад. Разстоянието между полицаите каза на Кели всичко, което му бе нужно да знае. Прикриваха се. Явно виждаха в скитника потенциална опасност.
„Теб търсят, Джон“ — каза си той и завъртя волана, за да излезе на друга улица.
Но ченгетата не можеха да променят изцяло схемата си на действие, нали? Проверките и разговорите със скитници щяха само да утежнят дежурствата им през следващите няколко нощи. Полицията обаче имаше по-важни задължения, като например проверка на сигналите за обир в магазини за спиртни напитки, разрешаване на семейни спорове, дори преследване на коли, нарушили правилата за движение. Не, разпитите на бездомни алкохолици щяха да бъдат само поредното бреме за претоварените от работа мъже. Те щяха просто да прибавят малко цвят в обичайните патрулни маршрути, които Кели си бе направил труда да научи. Допълнителната опасност бе до известна степен предвидима и Кели сметна, че вече е изчерпал лимита си от лош късмет в тази операция. Само още веднъж, и щеше да промени начина си на действие. Все още не знаеше как точно, но ако всичко минеше добре, скоро щеше да разполага с необходимата за това информация.
„Благодаря“ — обърна се той към съдбата, когато стигна на една пресечка от кафявата каменна къща. Плимутът бе паркиран пред вратата. Все още бе рано и явно брояха парите си. Значи момичето нямаше да бъде вътре. Кели премина покрай къщата, зави надясно, измина още една пресечка и отново направи десен завой. Видя една полицейска кола и погледна часовника във фолксвагена. Минаваше точно по разписание, което означаваше, че щеше да се появи отново едва след два часа. Кели направи последен десен завой и се насочи към кафявата къща. Той паркира толкова близо, колкото му позволяваше благоразумието, и се отдалечи от целта си. Едва след като се върна една пресечка назад, влезе в нощната си роля.
На тази улица действаха двама самотни пласьори. Изглеждаха леко притеснени. „Слуховете сигурно са плъзнали“ — помисли си с усмивка Кели. Някои от колегите им изчезваха и те явно не се чувстваха много сигурни. Джон премина на почтително разстояние и от двамата. Пласьорите нямаха начин да узнаят, че Смъртта току-що ги е пощадила. Пламъчето на живота им бе потрепнало застрашително, а те дори не подозираха за това. „Не се отвличай“ — нареди си Кели и се насочи към целта. На ъгъла спря и се огледа. Вече бе един през нощта и нещата придобиваха обичайната си мързелива отпадналост, която идва в края на всеки работен ден — дори незаконния. Движението по улицата намаляваше, както можеше и да се очаква. Не се виждаше нищо необичайно и Джон се насочи на юг покрай каменните къщи от едната страна и тухлените от другата. Трябваше да се концентрира до крайност, за да поддържа клатушкащата се безобидна походка. Един от хората, убили Пам, се намираше само на стотина метра от него. Вероятно двама. Кели си позволи отново да чуе гласа, да види лика, да почувства извивките на тялото й. Позволи на лицето си да се превърне в маска, издялана от камък, и да стисне юмруци, докато краката му се преплитаха по широкия тротоар. Всичко продължи не повече от няколко секунди. После Джон отново изчисти разсъдъка си и няколко пъти вдиша дълбоко.
— Тактика — измърмори на себе си той и забави крачка. Кафявата къща вече бе само на тридесет метра. Кели напълни устата си с вино и го пусна да изтече по брадичката и ризата му. „Змия до Чикаго. Целта е пред мен. Придвижвам се към нея.“
Пазачът, ако наистина бе такъв, се издаде. На светлината на уличните лампи се виждаше цигареният дим, идващ откъм вратата. Кели разбра къде е първата му цел. Той прехвърли бутилката в лявата ръка и разтръска дясната. После я извъртя назад, за да се убеди, че мускулите му са готови за упражнението. Той приближи широките стъпала, спъна се в тях и се закашля. След като се изправи, се приближи към вратата, за която знаеше, че е отворена, и се строполи върху нея. Кели падна на пода и се намери в краката на човека, когото бе видял с Били. Бутилката с вино се счупи и без да обръща внимание на човека над себе си, Джон се разхленчи над стъклата и локвата от евтино калифорнийско вино.
— Нямаш късмет, приятел — каза един изненадващо мек глас. — Сега е най-добре да си тръгнеш.
Кели продължи да хленчи и остана на четири крака. Отново се закашля и леко вдигна глава, за да види обувките и краката на човека и да потвърди идентификацията.