— Хайде, старче.
Чифт силни ръце посегнаха към него и го вдигнаха. Кели отпусна своите ръце и придвижи едната зад гърба си. Другият започна да го обръща към вратата. Джон се олюля, обърна се още малко и напълно се отпусна в ръцете на пазача. Седмици тренировки, приготовления и внимателно разузнаване се сляха в един миг.
Лявата ръка на Кели удари пазача през лицето, а дясната заби ножа в ребрата му. Сетивата му бяха толкова изострени, че пръстите му усетиха опитващото се да продължи ритъма си сърце. То обаче успя само да се вреже още по-дълбоко в острото като бръснач острие на бойния нож. Кели го завъртя и го остави в треперещото от конвулсии тяло Черните очи се бяха разширили от шока, а коленете вече се подгъваха. Джон пусна пазача бавно и внимателно на земя та, без да вади ножа. Този път трябваше да си позволи малко удоволствие. Бе работил твърде упорито за този миг, за да не отдаде дължимото на чувствата си.
— Помниш ли Пам? — прошепна той на умиращото в ръцете му тяло.
Въпросът му бе възнаграден. Разбирането проникна през болката, преди очите да се затворят.
Змия.
Кели преброи до шестдесет и изтегли ножа, като го избърса в ризата на жертвата си. Ножът бе хубав и не заслужаваше да бъде петнен с такава кръв.
Джон си позволи няколко мига почивка. Дишаше дълбоко. Бе поразил правилна цел — подчинения. Началникът му го очакваше горе. Всичко вървеше по плана. Точно след една минута Кели се отправи към него.
Стъпалата скърцаха. Джон се опита да избегне шума, като се придържаше плътно до стената. Движеше се много бавно, с вдигната нагоре глава. Отдолу вече не го застрашаваше нищо. Бе прибрал ножа си в канията. В дясната ръка държеше 45-калибровия си колт с патрони калибър .22, а лявата опипваше изронената мазилка по стената.
Когато стигна до средата на стълбите, чу звуци, различни от пулсирането на кръвта във вените му. Удар, стон, хленч. Далечни животински звуци, последвани от жестоко изщракване, което едва се долавяше, макар че Кели вече бе в коридора. После чу дишането: тежко, бързо и ниско.
„Оо… мамка му!“ Но вече не можеше да спре.
— Моля те…
Отчаяният шепот накара кокалчетата на Кели да побелеят около дръжката на пистолета. Той бавно тръгна по коридора на втория етаж, без да се отлепя от стената. От спалнята се процеждаше светлина. Тя бе бледа и вероятно влизаше от улицата, но привикналите с тъмнината очи на Кели успяха да доловят очертанията на сенките по стената.
— Какво има, Дор? — попита един мъжки глас точно когато Кели достигна вратата. Той много бавно показа глава вътре.
В стаята имаше матрак, на който бе коленичила жена. Една мъжка ръка грубо стискаше едната й гърда, а после я дръпна. Джон видя как устата на момичето се отвори в безмълвна болка и си спомни снимките от патологията. „И с Пам си правил така, нали… копеленце мръсно!“ От лицето на момичето се стичаше пот, а мъжът над нея се хилеше, когато Кели влезе.
Гласът му прозвуча безгрижно, спокойно, почти комично:
— Тук май се забавлявате, а? Може ли и аз да се включа?
Били се обърна и се втренчи в току-що проговорилата сянка. Тя държеше голям автоматичен пистолет. Били погледна към една купчина дрехи и някаква чанта. Бе съвсем гол, а лявата му ръка стискаше някакъв инструмент, но той не бе нито нож, нито пистолет. Тези „инструменти“ лежаха на около три метра от него и погледът му не можеше да ги приближи.
— Недей дори да си помисляш, Били — каза приятелски Джон.
— Кой, по дяволите…
— Мятай се на пода по очи с разперени ръце или веднага ще останеш без малката си пишка.
Кели премести пистолета си, за да подчертае заплахата. Той с учудване забеляза колко много ценят този орган мъжете. Размерът на непосредствено застрашения въобще не си заслужаваше тревогите. Мозъкът бе къде-къде по-голям и по-лесен за поразяване.
— Долу! Веднага!
Били изпълни заповедта. Кели бутна момичето на матрака и извади електрическия кабел. След няколко секунди ръцете бяха здраво омотани и завързани. Лявата все още стискаше чифт клещи, които Джон използва, за да затегне възела, докато Били изпъшка.
Клещи?
За бога.
Момичето го гледаше с разширени очи и дишаше тежко. Движенията й бяха бавни, а главата й — килната на една страна. Личеше си, че е вземала наркотици. Бе видяла лицето му. Гледаше го и сега и го запомняше.
„Защо трябваше да си тук? Това не влизаше в плана. Създаваш ми трудности. Трябва… трябва…“
„Ако го направиш, Джон, в какво, по дяволите, се превръщаш?“
„Мамка му!“