Ръцете на Кели се разтрепераха. Това беше реална заплаха. Ако я оставеше да живее, тогава някой идеше да знае кой е. Едно описание бе достатъчно, за да тръгнат на лов за него, и тогава сигурно — може би — нямаше да довърши започнатото. Но по-голямата опасност грозеше душата му. Ако убиеше момичето, щеше да я изгуби завинаги. Това бе сигурно. Кели затвори очи и поклати глава. Според плана му всичко трябваше да протече гладко.
„Стават грешки, Джони.“
— Обличай се — каза й Кели и хвърли някакви дрехи към нея. — Направи го без да вдигаш шум и без да мърдаш много.
— Кой си ти? — попита Били и даде отдушник за яростта на Джон. Отговорът на въпроса дойде във формата на нещо твърдо и студено, опряно в тила му.
— Ако дишаш прекалено шумно, мозъкът ти ще опръска пода. Разбрахме ли се?
Главата на Били кимна.
„Какво, по дяволите, да правя сега?“ — запита се Кели. Той погледна момичето, което се бореше с бикините си. Светлината попадна върху гърдите й и стомахът на Кели се преобърна от белезите по тях.
— Побързай — каза й той.
„По дяволите, по дяволите, по дяволите.“ Джон провери жицата на ръцете на Били и реши да върже и раменете му. Извитите ръце изтръгнаха стонове от пленника му, които показваха, че той няма да се съпротивлява. За да усили болката, Кели го вдигна за ръцете и Били изкрещя.
— Така боли, нали? — попита Кели. Той запуши устата му с парцал и го обърна към вратата. — Тръгвай. — После се обърна към момичето: — Ти също.
Джон ги преведе по стълбите. По тях имаше натрошени стъкла и Били явно се поряза, защото краката му затанцуваха. Най-изненадваща обаче бе реакцията на момичето при вида на тялото до вратата.
— Рик! — извика тя и се наведе да докосне трупа.
„Имал си дори и име“ — помисли си Кели и вдигна момичето.
— Към задната врата.
В кухнята ги спря и ги остави само за миг, колкото да погледне към колата си. Навън не се виждаше никакво движение. В следващия му ход имаше голяма доза опасност, но тя отново се бе превърнала в негов спътник. Кели ги изведе навън. Момичето гледаше Били, а той й правеше знаци. Джон се почувства в небрано лозе, когато видя, че тя отговаря на мълчаливите му молби. Той я хвана за ръка и я дръпна встрани.
— Не се безпокойте за него, госпожице.
Джон й посочи колата и подкара Били пред себе си.
Един слаб гласец му каза, че ако момичето се опита да помогне на Били, тогава щеше да има извинение…
„Не, по дяволите!“
Кели отключи колата, блъсна Били на задната седалка и посочи на момичето предната. После бързо се придвижи до своето място. Преди да тръгне, се наведе и завърза глезените и коленете на Били.
— Кой сте вие? — попита момичето, щом тръгнаха.
— Приятел — отвърна спокойно Кели. — Няма да ви сторя нищо лошо. Ако го исках, щях да ви оставя при Рик.
Отговорът й дойде бавно и неясно, но удиви Кели:
— Защо трябваше да го убивате? Той беше мил е мен.
„Какво, по дяволите, става?“ — запита се Джон и я погледна. Лицето й бе изпито, а косата-разрошена. Той обърна очи към улицата. Една полицейска кола премина покрай фолксвагена в обратна посока и въпреки моментната паника от страна на Кели не се случи нищо.
„Мисли бързо, синко.“
Джон можеше да направи много неща, но само една от възможностите изглеждаше разумна. „Разумна? — запита се той. — Как пък не.“
Човек не очаква да се позвъни на вратата му в три без петнадесет през нощта. Отначало Санди си помисли, че е сънувала, но когато отвори очи, звукът отново се повтори в съзнанието й, сякаш се бе събудила секунда по-рано. „И въпреки това сигурно съм сънувала“ — каза си медицинската сестра и тръсна глава. Тъкмо бе затворила очи, когато звукът се повтори. Санди стана, навлече пеньоара си и слезе по стълбите все още твърде сънена, за да е изплашена. До градинската вратичка стоеше някаква сянка. Тя светна лампата и отвори вратата.
— Изгаси тая скапана крушка! — каза някакъв суров глас, който й бе познат. Заповедническият тон накара Санди да щракне копчето, без много да се замисля.
— Какво правиш тук?
До него стоеше някакво момиче в ужасен вид.
— Обади се, че си болна. Днес няма да ходиш на работа. Ще се грижиш за нея. Казва се Дорис — изстреля Кели с нетърпящ възражение тон. Говореше като хирург в разгара на сложна операция.
— Чакай малко!
Санди се изправи и умът й запрепуска. Кели носеше дамска перука… твърде мръсна, за да е дамска, разбира се. Беше брадясал, облечен с отвратителни дрехи, но очите му горяха. В тях имаше ярост и гняв. Ръцете му трепереха.
— Спомняш ли си Пам? — попита настойчиво той.
— Да, но…
— Това момиче е в същото положение. Не мога да й помогна. Не и сега. Трябва да свърша нещо друго.