— С какво си се захванал, Джон? — попита не по-малко настойчиво Санди.
И тогава изведнъж всичко се изясни. Вечерните новини, които бе гледала на черно-белия си телевизор в кухнята; погледът, който бе видяла в болницата; изражението му сега, което бе толкова близко до другото и същевременно различно. Отчаяната молба за съчувствие и доверие.
— Някой се е отнасял ужасно с нея, Санди. Тя има нужда от помощ.
— Джон — прошепна тя. — Джон… ти оставяш живота си в ръцете ми…
Кели едва не се разсмя. От гърдите му се разнесе късо изръмжаване, в което личеше ирония:
— Ами миналия път се справи доста добре.
Той тикна Дорис към вратата и се отдалечи към колата си, без да каже нищо повече.
— Гади ми се — обади се Дорис.
Санди я дръпна към тоалетната на първия етаж и успя да я заведе там навреме. Момичето коленичи и в продължение на минута-две изпразни съдържанието на стомаха си в порцелановата чиния. След още минута вдигна глава. Под блясъка на електрическата крушка, чиято светлина се отразяваше в белите стени, Сандра О’Тул погледна в лицето на ада.
20.
РАЗХЕРМЕТИЗИРАНЕ
Кели спря на кея малко след четири сутринта. Той приближи скаута до яхтата си и след като се увери, че наоколо няма хора, отвори задната врата.
— Скачай — каза Джон и Били го послуша.
Кели го качи на борда и го насочи към каюткомпанията. Там взе въже и върза китките на пленника си за една халка на пода. След десет минути яхтата се бе отделила от кея и се насочваше към залива. Най-сетне Кели си позволи отпускане. Той включи автопилота и разхлаби жиците около ръцете и краката на Били.
Чувстваше се изморен. Преместването на Били от фолксвагена в скаута се бе оказало по-трудно от очакваното. Извади и късмет, че не го забелязаха от вестникарския камион, който хвърляше вързопите с вестници по ъглите. Оттам щяха да ги вземат пощальоните и да ги разнесат по домовете още преди шест. Кели се настани в капитанското крило с чаша кафе в ръка и протегна тялото си като награда за усилията му.
Джон бе намалил светлината в каюткомпанията, за да може да управлява, без тя да му пречи. На кея „Дъндалк“ имаше пет-шест търговски кораба, но около тях се забелязваше много малко движение. По това време на денонощието водата действаше успокояващо. Духаше лек ветрец, а крайбрежните светлини танцуваха по леко набраздената огледална повърхност. Червените и зелените лампички на буйовете премигваха и предупреждаваха моряците за плитчините. „Спрингър“ мина покрай Форт Карол — осмоъгълник от вулканична скала, направен от лейтенант Робърт Е. Лий, инженерни войски. На север блещукаха оранжевите светлинки на завода „Бетлеем стийл спароуз“. Влекачите вече се размърдваха, за да изкарат корабите от пристана или за да настанят нови в него. Ръмженето на дизеловите им двигатели се носеше над гладката повърхност на водата и звукът се струваше на Кели приятелски. По някакъв странен начин този шум само подчертаваше тишината преди изгрева. Покоят подчиняваше всичко наоколо точно както трябва да бъде преди началото на всеки нов ден.
— Кой, по дяволите, си ти? — попита Били.
Парцалът вече не бе в устата му и той явно трудно понасяше тишината. С вързани зад гърба ръце, но със свободни крака той седна на пода.
Кели отпиваше от кафето си. Ръцете му си почиваха и той не обърна внимание на шума зад себе си.
— Казах, кой, на майната си, си ти! — повтори Били по-силно.
Денят щеше да бъде топъл. Небето бе ясно и обсипано със звезди. Не се виждаше дори и следа от облак. Температурата бе двадесет и пет градуса, което предвещаваше горещ августовски ден с жарко слънце.
— Слушай, тъпак такъв, искам да знам кой си!
Кели леко се поразмърда в широкия стол и отново отпи от кафето си. Поддържаше курс едно-две-едно и се движеше в южния край на плавателния канал както обикновено. Насреща му се приближаваше ярко осветен влекач, който теглеше две баржи. Все още бе твърде тъмно и Джон не успя да види с какво са натоварени. Кели провери светлините им и установи, че са поставени правилно. Бреговата охрана щеше да остане доволна, макар че тя често отправяше укори към местните влекачи. Джон се зачуди що за живот бе това да местиш баржи нагоре-надолу из залива. Сигурно бе ужасно скучно да правиш едно и също нещо на лягане и на ставане. Да се движиш от север на юг и обратно постоянно с шест възла и всеки ден да виждаш едни и същи неща. Е, поне правеха добри пари. Капитан, помощник, механик и готвач. Трябваше да имат готвач. Вероятно разполагаха и с един-двама общи работници. Кели не бе сигурен за последното. Всички членуваха в профсъюза и получаваха прилични заплати.