— Виж, не знам какъв е проблемът, но поне можем да го обсъдим, нали?
Маневрирането на малко пространство обаче без съмнение бе трудно. Особено пък ако излезеше вятър. Тогава баржите сигурно ставаха неуправляеми. Но не и днес. Днес щеше да бъде тихо и адски горещо. Кели подмина Бодкин пойнт и започна завоя си на юг. Оттук се виждаха премигващите червени светлинки на моста „Бей“ в Анаполис. Първите зари на утрото вече облизваха хоризонта на изток. Картината навяваше тъга. Последните два часа преди изгрев-слънце бяха най-хубавото време от денонощието, но малцина го оценяваха. Типично за хората, които обикновено не знаят какво точно става около тях. Кели си помисли, че вижда нещо, но стъклото пред него му пречеше и той излезе на палубата. Първо вдигна морския си бинокъл 7×50, а после и микрофона на радиото си.
— Моторна яхта „Спрингър“ вика брегова охрана — четири-едно. Край.
— Тук е бреговата охрана, „Спрингър“. Говори Португалеца. Къде си тръгнал толкова рано, Кели. Край.
— Въртя морска търговия, Ореза. А ти какво ще кажеш за свое оправдание? Край.
— Търся да спася някой непрокопсан търговец като теб и да се поупражня. А ти какво си мислиш? Край.
— Радвам се да го чуя, брегова охрана. Ако бутнеш ръчките пред теб към носа на кораба — това е заострената част, — ще върви по-бързо. А обикновено заострената част се насочва на същата страна, в която въртиш руля. Нали разбираш, въртиш наляво и завиваш наляво, въртиш надясно и заминаваш натам. Край.
В ефира се разнесе смях.
— Прието, „Спрингър“, веднага ще го кажа на екипажа си. Благодаря ви за съвета, сър. Край.
Екипажът на патрулния катер бе изморен от осемчасовото дежурство, през което не се бе случило нищо. Ореза бе поверил руля на един от младите моряци и сега, облегнат на рубката, пиеше кафето си и си играеше с радиостанцията.
— Знаеш ли, „Спрингър“, не приемам такива шеги от много хора. Край.
— Добрият моряк трябва да уважава по-опитните от него, брегова охрана. Я ми кажи, вярно ли е, че вашият катер има колела на дъното? Край.
— Ооооо — обади се някакъв нов кореспондент в мрежата.
— Отговорът на въпроса ви е отрицателен, „Спрингър“. Сваляме тренировъчните колела веднага щом флотските недоносчета напуснат корабостроителницата. Просто не искаме да плашим изнежени същества като вас, които хващат морска болест само като ги погледнат. Край!
Кели цъкна с език и промени курса си, за да остане на почетно разстояние от малкия катер.
— Добре е човек да знае, че териториалните ни води са в такива надеждни ръце, брегова охрана. Особено пък преди уикенда.
— Внимавай, „Спрингър“, или, току-виж, сме ти направили една бърза проверка!
— Искаш да пуснеш парите на данъкоплатците в действие?
— Мразя да гледам как се пропиляват.
— Просто исках да се уверя, че не спите, брегова охрана.
— Прието. Много сме ви задължени, сър. Вече почнахме да дремем. Приятно е да знаеш, че наоколо се навъртат професионалисти като теб, които да ни държат нащрек.
— Попътен вятър, Португалец.
— Подобно, Кели. Край.
В ефира отново се възцари обичайната тишина.
„Погрижихме се и за това“ — помисли си Кели. Нямаше да е много приятно, ако Португалеца наминеше при него да си побъбрят. Не и сега. Кели остави микрофона и слезе долу. Източният хоризонт вече бе оранжев. След десетина минути слънцето щеше да изгрее.
— Какво беше това? — попита Били.
Кели си наля нова чаша кафе и провери автопилота. Вътре беше доста топло и той съблече ризата си. Белезите по гърба му, оставени от пушката, едва ли можеха да се виждат по-ясно дори и в слабо осветената каюткомпания. Последва дълго изразително мълчание, подчертано от дълбока въздишка.
— Ти си…
Този път Кели се обърна и погледна голия мъж, завързан за халката на пода.
— Позна.
— Но аз те убих — възрази Били.
Той никога не го бе казвал. Хенри забрани, защото смяташе темата за маловажна.
— Така ли мислиш? — попита Кели и отново погледна през люка.
Единият от дизелите му загряваше и той си каза, че трябва да провери охладителната система, след като свърши останалата работа. Иначе яхтата бе послушна както винаги. Почти невидимите вълни леко поклащаха корпуса и тя се движеше с двадесет възла и с леко повдигнат нос. Кели отново се протегна и позволи на Били да види белезите му и онова, което е под тях.
— Значи затова… тя ни разказа всичко за теб, преди да я пречукаме.
Кели провери уредите и погледна картата, защото наближаваше моста над залива. Скоро щеше да мине в източната страна на плавателния канал. Вече поглеждаше часовника на яхтата — наричаше го „хронометър“ — всяка минута.