— Пам беше страхотна кучка. Остана си такава до края — опита се да подразни мъчителя си Били. Той пълнеше тишината със злобните си думи и сякаш намираше кураж в тях. — Въпреки това не беше много умна. Не беше.
Точно когато отмина моста, Кели изключи автопилота и обърна руля с десет градуса към пристанището. Сутринта нямаше много движение, но той все пак се огледа внимателно преди маневрата. Чифт светлини на хоризонта му подсказаха, че към него се приближава търговски кораб. Вероятно бе на около дванадесет километра. Кели можеше да включи радара и да провери, но при тези атмосферни условия това щеше да си бъде чисто прахосване на електричество.
— Разказа ли ти от какво са белезите? — злорадстваше Били. Той не успя да види, че ръцете на Кели се стягат около руля.
„Белезите по гърдите, изглежда, са направени с чифт обикновени клещи“ — твърдеше докладът на патолога. Кели бе запомнил всяка думичка от сухата медицинска фразеология. Те изпъкваха в съзнанието му, сякаш бяха изрязани с диамантено перо върху стоманена плоча. Зачуди се дали лекарите чувстват нещата по същия начин. Вероятно. Гневът им сигурно се изразяваше в сухия език на писанията. Професионалистите бяха такива.
— Знаеш ли, че тя се разпя и ни разказа всичко? Как си я взел на стоп, как сте си прекарали заедно. Ние сме я учили на това, господинчо. Ти си ни длъжник! Сигурно не ти е разказала, че преди да избяга, се чука с всички ни по три-четири пъти. Трябва да се е мислила за голяма хитруша. Предполагам, и през ум не й е минавало, че отново ще я чукаме.
„0+, 0–, АВ-“ — помисли си Кели. Нулева кръвна група бе най-често срещаната и трите вероятно не означаваха само трима мъже. „Каква е твоята кръвна група, Били?“
— Малка уличница. Хубава, но просто скапана уличница. Точно така си умря. И това ли не знаеш? Умря, докато я чукаше един пич. Удушихме я и сладкото й задниче продължаваше да се движи, докато лицето й не стана мораво. Беше доста забавно — увери го Били с похотлива усмивка, която Джон не искаше да вижда. — Аз също се забавлявах с нея. Три пъти, човече! Бих я, удрях я, чуваш ли ме?
Кели дишаше бавно и ритмично с широко отворена уста. Не искаше мускулите му да се напрягат. Утринният вятър леко се усилваше и сега яхтата се отклоняваше с около пет градуса вляво и вдясно от оста си. Кели остави тялото си да се люлее в успокояващия ритъм на вълните.
— И какво толкова е станало? Та тя е просто една мъртва курва. Смятам, че двамата с теб ще успеем да се разберем. Знаеш ли колко си тъп? В къщата имаше седемдесет бона, тъпо копеле. Седемдесет бона!
Били спря. Тирадата му не вършеше работа. И все пак разгневеният човек греши, а той бе успял да ядоса Кели преди, затова продължи:
— Сигурно ти е най-кофти, че тя е трябвало да се тъпче с наркотици. Ако е знаела друго място, на което да ги потърси, никога нямаше да ви открием. След това и ти сгафи, помниш ли?
„Да, помня.“
— Искам просто да ти кажа, че излезе голям малоумник. Да не би да не си чувал за телефони? След като заседнахме на онова място, се обадихме на Бърт. Той докара неговата кола и ние тръгнахме просто да обикаляме. И, хоп, ето ви и вас, лъснали в онзи джип. Тя сигурно ти е изпила мозъка, човече.
„Телефон? Нима нещо толкова просто е убило Пам? — запита се Кели и мускулите му се стегнаха. — Наистина си пълен идиот, Кели.“ Раменете му се отпуснаха само за секунда. Той разбра колко е виновен всъщност за смъртта й и осъзна безплодието на опитите си за отмъщение. Безплодни или не, Джон щеше да ги довърши. Той се изправи в стола си.
— Искам да кажа колко ли тъп трябва да е човек, за да остави добре забележима таратайка като твоята по средата на улицата? — попита Били, който бе забелязал, че усилията му дават резултат. Сега вече можеше да започне с преговорите. — Малко съм изненадан, че си жив, но трябва да знаеш, че нямам никакво лично отношение към теб. Може би не си знаел какво е вършела за нас. Не можехме да я пуснем да си отиде след всичко, което бе научила, нали? Виж, хайде да се разберем. Ще компенсирам загубата ти.
Кели провери автопилота и водата около яхтата. „Спрингър“ се движеше равномерно по постоянен курс и наоколо не се виждаше нищо опасно. Той стана от стола си и седна на друг — по-близо до Били.
— Казала ви е, че сме дошли, за да си вземем наркотици, така ли? Това ли ви е казала? — попита Кели, вперил поглед в очите на Били.
— Да, точно така — отвърна пленникът му успокоен.
Сълзите, които потекоха от очите на Кели, го изненадаха. Може би сега бе удобният момент да се измъкне.
— Божичко, съжалявам, човече — каза Били с погрешна интонация. — Искам да кажа, че просто си нямал късмет.