„Нямал съм късмет? — Той затвори очи само на няколко сантиметра от лицето на Били. — Милостиви Боже, тя се е опитвала да ме предпази. Дори и след като попадна в ръцете им заради мен. Не е знаела дали съм жив или мъртъв, но все пак е лъгала, за да ме предпази.“ Това му дойде в повече и Кели просто се срина за няколко минути. Но дори и това си имаше определена цел. След известно време Джон обърса сълзите и заедно с тях изчезнаха всички човешки чувства, които можеха да са полезни на пленника му.
Джон се изправи и се върна на капитанския стол. Не искаше повече да гледа малкото копеленце. Можеше наистина да изгуби контрол, а това бе опасно.
— Том, в крайна сметка може и да се окажеш прав — каза Райън.
Според шофьорската книжка — вече бе проверено — нямаше арести, но затова пък не можеше да се оплаче от липса на пътни нарушения — Ричард Оливър Фармър бе двадесет и четири годишен и никога нямаше да навърши двадесет и пет. Бе издъхнал от един-единствен удар с нож в сърцето. Острието бе минало през перикардия и разрязало сърдечния мускул. Размерът на раната — обикновено такива травми се затваряха бързо и ставаха трудни за намиране — показваше, че нападателят е завъртял острието, доколкото му е позволявало разстоянието между ребрата. Раната бе голяма и сочеше, че острието на ножа е широко около пет сантиметра. Имаше обаче и допълнителна информация, която бе по-важна.
— Не е бил много умен — забеляза съдебният лекар.
Райън и Дъглас кимнаха. Господин Фармър носеше голяма свободна бяла риза. На вратата висеше окачено и сако. Убиецът му бе избърсал ножа си в ризата. Три следи, едната от които много ясна и направена с кръвта на жертвата. Ричард още носеше пистолета на кръста си, но не бе имал възможност да го използва. Още една жертва на умението и изненадата. По-младият от двамата полицаи посочи едно от петната с молив.
— Знаеш ли какво е това? — попита Дъглас. Въпросът му бе реторичен и той побърза да отговори сам: — Стандартен боен нож на морски пехотинец. Самият аз имам един вкъщи.
— Добре са го наточили — забеляза лекарят. — Прорезът е много чист. Пробил е кожата почти като хирург. Вероятно е срязал сърцето наполовина. Много точно свършена работа, господа. Ножът е минал по идеална траектория, без да засегне никакви ребра. Само един удар. Нашият човек добре е знаел какво прави.
— Още един, Ем. Убит от въоръжен престъпник. Нашият приятел се е приближил и го е очистил бързо.
— Да, Том, сега вече ти вярвам — кимна Райън и се качи горе при другия екип детективи.
В предната спалня се виждаха куп мъжки дрехи, платнена торба, пълна с пари, нож и пистолет. В средата бе сложен матрак, по който имаше следи от семенна течност — някои все още незасъхнали. Имаше и дамска чантичка. Въобще един куп доказателства, които да бъдат описани от по-младите му колеги. Трябваше да се изследват кръвните групи от семенната течност, да се свалят и трите идентификации — предполагаха, че са три. Пред къщата имаше дори кола. Най-сетне нещо подобно на истински случай за убийство. Фотографите вече бяха изщракали по половин дузина ленти. Но за Райън и Дъглас нещата като че ли вече бяха ясни по някакъв странен начин.
— Познаващ ли онзи Фарбър в „Хопкинс“?
— Да, Ем, той работи с Франк Алън по случая „Гудинг“. Наистина си го бива — позволи си да допълни Дъглас. — Странен е, но си го бива. Между другото тази сутрин трябва да се явя в съда.
— Добре, аз ще се оправя тук. Дължа ти една бира, Том. Ти се сети преди мен за нашия човек.
— Благодаря, някой ден може и аз да стана лейтенант.
Райън се засмя, извади цигара и слезе по стълбите.
— Ще се съпротивляваш ли? — попита с усмивка Кели. Той току-що бе слязъл отново в каюткомпанията, след като завърза яхтата на кея.
— И защо трябва да ти помагам с нещо? — отвърна Били, както си мислеше, непокорно.
— Добре. — Кели извади ножа си приближи до едно особено чувствително място. — Щом искаш, можем да започнем веднага.
Цялото тяло потръпна, но един орган повече от другите.
— Добре, добре!
— Така. Искам да научиш нещо от цялата тази история. А то е — никога повече да не причиняваш болка на жена.
Кели освободи Били от халката на пода и го изправи с все още здраво вързани ръце.
— Мамка ти, човече! Ти ще ме убиеш! Няма да ти кажа нищичко.
Кели го завъртя към себе си и го погледна в очите.
— Няма да те убия, Били. Ти ще напуснеш този остров жив. Обещавам.
Объркването, изписано по лицето на пленника му бе толкова развеселяващо, че Кели дори се усмихна за секунда. После поклати глава. Каза си, че прокарва много тясна и опасна пътечка между две еднакво дълбоки пропасти. И в двете лежеше лудостта — различна по вид, но еднакво разрушителна. Джон трябваше да се откъсне от действителността и същевременно да не я изпуска от очи. Кели помогна на Били да слезе и го поведе към бункера с работилницата.