— Жаден ли си?
— Трябва и да се изпикая.
Кели го избута към някаква трева.
— Давай — каза той и изчака.
Били явно не обичаше да бъде гол. Не и пред друг мъж и не в такова зависимо положение. Той вече не се опитваше да говори с Кели, не и по правилния начин, което бе глупаво. В страха си Били бе опитал не толкова говори с Кели като човек, а чрез спомените си за смъртта на Пам да си създаде илюзия за сила. В същото време тишината може би щеше… не, сигурно нямаше да го спаси. Въпреки това тя можеше да създаде съмнения, особено пък ако Били бе достатъчно умен, за да измисли някоя достоверна история. Но страхът и глупостта често са приятели, нали? Кели отвори секретната ключалка, пусна осветлението и блъсна Били вътре.
В бункера имаше стоманен цилиндър с диаметър четиридесет сантиметра и колелца от лята стомана. Капакът му висеше на пантите си.
— Ще влезеш вътре — каза Кели.
— Гледай си работата, човече! — отвърна Били и в тона му отново пролича упорство.
Кели го удари с тъпото на ножа в тила и Били падна на колене.
— Така или иначе ще влезеш вътре. Не ми пука дали ще си разкървавен или не.
Последното бе лъжа, но подейства. Джон го вдигна за врата и вкара главата и раменете му в отвора.
— Не мърдай.
Стана по-лесно, отколкото очакваше. Кели взе един ключ от стената и отключи белезниците на Били. Усещаше напрежението на пленника си, който си мислеше, че може да направи нещо. Джон обаче действаше бързо. Трябваше само да развие един болт, да освободи двете ръце и да бодне Били с ножа. Това бе достатъчно, за да го откаже от мисълта за съпротива и да го задържи вътре. Били бе твърде страхлив, за да приеме болката като цена за бягството си. Той трепна, но не оказа никаква съпротива въпреки геройските си мисли.
— Вътре!
Кели го бутна в цилиндъра и когато и краката му влязоха, дръпна капака и го зави. После излезе и угаси осветлението. Трябваше да хапне нещо и да подремне. Били можеше да почака. Това щеше да улесни нещата.
— Ало? — Гласът й прозвуча доста разтревожено.
— Здрасти, Санди, обажда се Джон.
— Джон! Какво става?
— Как е тя?
— Имаш предвид Дорис? Сега спи — каза Санди. — Джон, кой… искам да кажа, какво й се е случило?
Кели стисна телефонната слушалка.
— Санди, искам да ме изслушаш много внимателно. Много е важно.
— Добре, казвай.
Санди бе в кухнята и наглеждаше кафето. През прозореца се виждаха съседските деца, които играеха на поляната. Гледката обикновено й действаше успокояващо, но не и сега.
— Първо, не казвай никому, че тя е при теб. Най-вече на полицията.
— Джон, тя е в ужасно състояние. Пристрастена е към хапчетата, а на всичко отгоре сигурно е и болна. Трябва…
— Тогава се обади на Сам и Сара. На никого другиго. Разбра ли ме, Санди? На никого. Санди… — Кели се поколеба. Беше му трудно да го каже, но трябваше да изясни нещата. — Поставих те в опасност. Хората, които са малтретирали Дорис, са същите…
— Знам, Джон. Сетих се сама. — Тонът на сестра О’Тул бе неутрален, но тя също бе виждала снимките на Памела Маден. — Джон, тя ми каза, че… си убил някого.
— Да, Санди, направих го.
Сандра О’Тул не се изненада. Преди няколко часа сама бе достигнала до правилните изводи, но трябваше да го чуе от него. Имаше нещо в начина, по който Кели го каза. Спокойно, сякаш между другото. „Да, Санди, направих го.“ Изхвърли ли боклука? Да, Санди, изхвърлих го.
— Санди, това са много опасни хора. Нима можех да оставя Дорис при тях? За бога, Санди, видя ли какво са…
— Да.
Санди отдавна бе напуснала „Бърза помощ“ и спомените за това, което хората си правеха един на друг, вече бяха избледнели.
— Съжалявам, че…
— Стореното — сторено, Джон. Аз ще се оправя.
Кели замълча за момент и събра сили от гласа й. Може би това бе разликата между тях. Неговите инстинкти диктуваха да намира хората, вършещи злини, и да се разправя с тях. „Открий и унищожи.“ Той се предпазваше по различен начин и с изненада установи, че тази жена може би бе по-силна от него.
— Трябва да преценя точно какво лечение й е нужно.
Санди се замисли за младата жена на втория етаж. Тя й бе помогнала да се изкъпе и белезите от ужасното физическо насилие я бяха потресли. Но най-много я тревожеха очите на момичето. Те бяха напълно мъртви. В тях липсваше дори пламъчето на последната надежда, което обикновено блещукаше в погледите на обречените пациенти. Въпреки всичките години, през които се бе занимавала с хора в критично здравословно състояние, Санди никога не бе осъзнавала, че човек може да бъде унищожен от другиго нарочно, със садистична злоба. Тя знаеше, че сега също може да стане обект на внимание от страна на тези хора, но страхът й не бе по-голям от ненавистта към тях.