Кели изпитваше противоположните чувства.
— Добре, Санди, но ми обещай, че ще внимаваш. Обещай ми.
— Ще внимавам: Смятам да се обадя на доктор Роузън. — Тя замълча. — Джон?
— Да, Санди?
— Това, което вършиш… не е хубаво, Джон.
Санди се мразеше заради тези думи.
— Знам — отвърна Кели.
Санди затвори очи. Виждаше децата на поляната отвън и Джон, където и да се намираше той. Виждаше и изражението на лицето му. Знаеше, че трябва да каже на глас и другата част от мисълта си, затова дълбоко си пое дъх:
— Но не ме интересува. Вече не. Разбирам те, Джон.
— Благодаря — прошепна Кели. — Добре ли си?
— Не се тревожи.
— Ще се опитам да се върна възможно най-бързо. Не знам какво ще правим с нея…
— Остави това на мен. Ще се погрижим за Дорис. Все ще измислим нещо.
— Добре, Санди… Санди?
— Какво, Джон?
— Благодаря.
Линията прекъсна.
„Няма защо“ — каза си тя и затвори. Какъв странен човек. Той убиваше хора. Отнемаше живота на човешки същества напълно безмилостно и го заявяваше съвсем спокойно. И все пак се бе изложил на опасност, за да спаси Дорис. „Не мога да го разбера“ — каза си Санди и набра някакъв номер.
Доктор Сидни Фарбър напълно се покриваше с представата на Емет Райън: около четиридесетгодишен, нисък, с брада, еврейски черти и лула в устата. Той не стана при влизането на детектива, а просто му махна с ръка към един стол. Преди обяд Райън бе изпратил на психиатъра откъси от досието по случая и явно докторът ги бе прочел. Те лежаха на бюрото пред него, подредени в две купчинки.
— Познавам колегата ви, Том Дъглас — каза Фарбър и изпусна облаче дим от лулата си.
— Да, сър. Той ми предаде, че сте оказали голяма помощ при разрешаването на случая „Гудинг“.
— Господин Гудинг бе много болен човек. Надявам се, че ще получи лечението, от което се нуждае.
— И този ли е толкова болен? — попита лейтенант Райън.
Фарбър вдигна поглед.
— Този е здрав поне колкото нас. От психиатрична гледна точка дори по-здрав. Но това не е толкова важно.
— Току-що казахте „този“. Значи приемате, че убийствата са извършени от един и същ човек. Защо?
Психиатърът се облегна на стола си.
— В началото не мислех така. Всъщност Том го забеляза преди мен. Свързващото звено във всички случаи е майсторството.
— Правилно.
— С психопат ли си имаме работа?
Фарбър поклати глава.
— Не. Истинският психопат е човек, който не може да се справи с живота. Той възприема реалността по много индивидуален и ексцентричен начин. Светогледът му доста се различава от този на останалите хора. В почти всички случаи това объркване се проявява по прост и лесен за разбиране начин.
— Но Гудинг…
— Господин Гудинг е онова, което… Има един нов термин: „дисциплиниран психопат“.
— Добре, но съседите му не са разбрали, че е такъв.
— Вярно е, но психичната обърканост на господин Гудинг се изявява в жестокия начин, по който е убивал жертвите си. Във вашите убийства обаче липсва ритуалният елемент. При тях няма обезобразяване. Освен това не личат никакви сексуални подбуди. Както знаете, те обикновено се изразяват в рани по шията. Не — поклати отново глава Фарбър, — този човек действа професионално. Той въобще не освобождава емоции. Просто убива хора и го прави заради напълно рационална причина. Поне на него му изглежда такава.
— Тогава защо?
— Очевидно е, че не става въпрос за кражба. Мотивът трябва да се търси другаде. Той е ужасно разгневен на нещо и струва ми се, че съм срещал подобни чувства и преди.
— Къде? — попита Райън.
Фарбър посочи отсрещната стена. В орехова рамка върху парче червено кадифе се виждаха закачени пехотинска значка, парашутистки вензели и медал. Детективът не можа да сдържи изненадата си.
— Доста глупаво, нали? — махна пренебрежително Фарбър. — Малкото еврейче иска да покаже какъв голям мъж е станало. Е — усмихна се психиатърът, — мисля, че наистина показах.
— Аз не харесвам много Европа, но в интерес на истината не съм разглеждал забележителностите.
— В каква част сте служили?
— Втора рота на Пет-нула-шест.
— Военновъздушни сили. Парашутист, нали?
— През цялото време, док — отвърна детективът и потвърди, че навремето и той е бил млад и глупав. Райън си спомни колко бе слаб, когато скачаше през люковете на С-47. — Скачал съм над Нормандия и Айндховен.