Малко късничко Марк Шарън започна да осъзнава колко тясно е свързано бъдещето му с това на Хенри Тъкър.
— Защо поне не са се опитали да го представят като грабеж — попита Тъкър, вперил невиждащ поглед в екрана.
— Някой ти праща послание, Хенри. Оставянето на парите е в знак на презрение. На кого от хората, които познаваш, не му трябват пари?
Писъците се усилваха. Били току-що бе предприел нов излет до двадесет метра дълбочина и бе останал там две минути. Кели наблюдаваше лицето на пленника си и черпеше полезна информация от него. Той видя, че Били се хваща за ушите, защото и двете мембрани на тъпанчетата му се разкъсаха за по-малко от секунда. Следващите жертви бяха очите и синусите му. После щеше да дойде ред на зъбите. Болката щеше да проникне през дупките по тях, но Кели не искаше да го тормози толкова много. Все още.
— Били — каза той, след като възстанови налягането и прогони по-голямата част от болката. — Не съм сигурен, че ти вярвам.
— Копеле такова! — изкрещя по микрофона човекът в камерата. — Аз я удуших. Гледах как кукличката ти умира, докато Хенри я чукаше, а после те видях да ревеш като смахнато недоносче за това, задник мръсен.
Кели долепи лице до плексигласа и ръката му върна Били обратно на тридесет метра дълбочина, просто за да оправи вкуса Е устата му. Сега ставите щяха да започнат да кървят, защото по една или друга причина балончетата азот се събират именно там. Инстинктивната реакция на човек, изпитал действието на прогресивно намаляващото налягане, е да се свие на кълбо, откъдето идва и наименованието на болестта — „завиване“. Но колкото и да се опитваше, Били просто не можеше да се свие в камерата. Централната нервна система също бе засегната и фините влакънца започнаха да се разтягат. Били изпитваше ужасни болки в ставите и конвулсии по цялото тяло. Нервните влакънца реагираха срещу разтягането и тялото на жертвата бе разтърсено от спазми, сякаш ударено с електрически ток. Засягането на нервната система в толкова ранен етап на разпита леко разтревожи Кели. Засега бе достатъчно. Той възстанови налягането и спазмите полека престанаха.
— Сега разбра ли какво е изпитвала Пам, Били? — попита Кели просто за да си напомни.
— Болка.
Пленникът му вече плачеше. Той бе закрил лицето си с ръце, но не можеше да скрие агонията.
— Били — започна търпеливо Джон, — нали разбра как ще работим? Ако си помисля, че ме лъжеш, следва болка. Ако отговорите ти не ми харесват — отново болка. Искаш ли да те заболи отново?
— Исусе, не, моля те!
Били свали ръце и Кели видя, че очите му са на километри едно от друго.
— Тогава да се опитаме да бъдем по-любезни.
— … съжалявам…
— Аз също, Били, но трябва да ме слушаш, нали?
Джон получи кимване на въпроса си и посегна към една чаша вода. Той провери херметизацията, отвори малкото прозорче и постави чашата вътре.
— Така, ако отвориш прозорчето до главата си, можеш да пийнеш нещо.
Били послуша съвета му и засмука водата през една сламка.
— А сега да се хващаме на работа. Кажи ми нещо повече за Хенри. Къде живее?
— Не знам — изпъшка Били.
— Грешен отговор! — извика Кели.
— Моля те, недей! Не знам! Срещаме се на едно място до магистрала 40. Не ни казва къде…
— Ще трябва да се справиш по-добре, иначе асансьорът се връща на втория етаж. Готов ли си?
— Неееееее! — Викът бе толкова силен, че проникна през дебелата стомана. — Моля те, недей! Не знам, наистина не знам!
— Били, нямам много основания да бъда милостив към теб — напомни му Кели. — Нали не си забравил, че си убил Пам? Измъчвал си я до смърт. Избивал си комплексите си с чифт клещи. Колко часа, Били, колко време я изтезавахте ти и гноите приятели? Десет? Дванадесет? Та ние с теб си говорим само от седем часа. Твърдиш, че работиш за този човек вече две години, а дори не знаеш къде живее. Трудно ми е да ти повярвам, Били. Изкачваме се — съобщи Кели с механичен глас и се пресегна към вентила. Трябваше само да го развие. Свистенето на въздуха така ужаси пленника му, че той се разкрещя още преди да е почувствал някаква болка:
— НЕ ЗНАМ, ПО ДЯВОЛИТЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕ!
„Мамка му! Ами ако наистина не знае?“
„Е — каза си Кели, — няма да ни навреди, ако сме сигурни.“ Той го вдигна съвсем малко. Само на двадесет и седем метра. Това бе достатъчно, за да поднови старите болки, без да предизвиква нови. „Сега страхът е почти толкова болезнен, колкото и самата болка“ — помисли си Кели. Ако отидеше твърде далеч обаче, самото мъчение можеше да се превърне в наркотик. Не, този човек бе страхливец, причинявал достатъчно много страх и болка у другите. Ако Били откриеше, че е способен да надживее болката, можеше да почерпи сили от това. Кели не искаше да поема подобен риск, колкото и малка да бе вероятността от него. Той затвори вентила и отново вдигна налягането. Този път „спусна“ Били на тридесет и пет метра, за да намали болката и да увеличи замайването.