— За бога — промълви Сара.
Тя не бе виждала снимките от трупа на Пам. Единственият й опит в тази насока бе пресечен още в зародиш от Сам.
Дорис бе гола и смущаващо апатична. Най-голямото й постижение засега бе, че успя да се изкъпе с помощта на Санди. Сам вече бе отворил чантата си и я преслушваше. Сърцето й биеше с деветдесет удара в минута — сравнително равномерно, но прекалено бързо за момиче на нейната възраст. Кръвното й налягане също бе високо. Температурата й — нормална. Санди влезе в стаята с четири шишенца кръв, която щеше да бъде изследвана в болничната лаборатория.
— Кой върши такива неща — прошепна на себе си Сара.
По гърдите на момичето имаше безброй белези, на дясната й буза личеше избеляваща резка, а по корема и краката се виждаха други — по-скорошни. Сам провери дали зениците реагират на светлина. Опитът го задоволи, като не се смяташе тоталната апатия на Дорис.
— Същите хора, които убиха Пам — отвърна тихо хирургът.
— Пам? — попита Дорис. — Познавахте ли я? Откъде?
— Човекът, който те докара тук — отвърна Санди. — Той е…
— Онзи, когото Били уби?
— Да — отвърна Сам и после осъзна колко глупаво би прозвучал отговорът му на някой страничен човек.
— Знам само телефонния номер — отвърна замаяно Били.
Азотът и облекчаването на болката си казваха думата.
— Дай ми го — нареди Кели.
Пленникът му се подчини и Джон го записа. Вече разполагаше с две страници бележки: имена, адреси и няколко телефонни номера. Информацията наистина изглеждаше оскъдна, но бе несравнимо повече от сведенията му допреди двадесет и четири часа.
— Как вкарвате наркотиците в страната?
Били извърна глава от плексигласа.
— Не знам…
— Ще трябва да се постараеш повечко.
„Ххссссссссс…“
Били отново изкрещя, но този път Кели го остави да изтърпи всичко. Стрелката се спря едва на двадесет и пет метра. Пленникът му започна да се задушава. Налягането засягаше работата на белите дробове и раздиращата кашлица само увеличаваше болката. Тя вече изпълваше всеки кубически сантиметър от тялото на Били. Той се чувстваше като балон. По-точно усещаше, че тялото му е пълно с опитващи се да експлодират големи и малки балони. Те се натискаха един друг и Били чувстваше, че някои са по-силни от другите. Лошото бе там, че по-слабите се намираха в най-важните органи на тялото му. Очите го боляха и се напъваха да изскочат от местата си. Синусите се разширяваха и още повече влошаваха нещата. Лицето му сякаш искаше да се отлепи от черепа. Ръцете му пък плуваха около него въпреки отчаяните му усилия да ги държи на едно място. Болката надминаваше всичко, изпитано и причинено от него досега. Краката му бяха сгънати, доколкото им позволяваше камерата, и капачките на коленете толкова силно притискаха стоманата, че щяха да я пробият. Можеше да движи единствено ръцете си, които се въртяха около гърдите му в търсене на облекчение. Те се опитваха да задържат очите в очните кухини, но само усилваха болката. Били вече не можеше дори да вика. Времето спря и настъпи вечността. Нямаше нито светлина, нито мрак, нито звуци, нито тишина. Всичко бе болка.
— … моля те… моля те — разнесе се шепотът му от високоговорителя до Кели.
Джон бавно възстанови налягането и спря на тридесет и пет метра.
Лицето на Били бе променено. Все едно че се бе изринал от някаква ужасна алергия. Някои от кръвоносните съдове точно под кожата се бяха спукали. „Бялото“ на лявото му око бе станало почти виолетово и това почти го оприличаваше на изплашено злобно животинче, каквото всъщност бе.
— Последният ми въпрос бе за начина, по който наркотиците влизат в страната.
— Не знам — изскимтя пленникът му.
Кели заговори бавно в микрофона:
— Били, трябва да разбереш едно нещо. Признавам, че всичко, което ти се случи дотук, бе доста болезнено, но аз все още не съм ти причинил истинска болка. Искам да кажа истинска.
Очите на Били се разшириха. Ако можеше да разсъждава трезво, той сигурно щеше да достигне до извода, че ужасът трябва да свършва някъде. И щеше едновременно да бъде прав и да греши.
— От всичко, случило ти се досега, можеш да се излекуваш. — Кели почти казваше истината. Следващото му твърдение обаче бе абсолютно вярно: — Когато следващия път изпусна въздуха, ще настъпят необратими промени. Кръвоносните съдове в очите ти ще се спукат и ще ослепееш. Те няма да са единствени. Ще поддадат и кръвоносните съдове в мозъка ти, които също не могат да бъдат възстановени. Ще се превърнеш в луд слепец. Но въпреки това болката няма да си отиде. Останалата част от живота ти ще бъде съчетание от лудост, слепота и болка. На колко си сега? На двадесет и пет? Още доста ще си поживееш. Да кажем, още четиридесет години — луд, сляп и осакатен. Искам просто да ти кажа, че идеята с лъжите не я бива. Сега, как влизат наркотиците в страната?