„Никаква милост“ — каза си Кели. Ако на мястото на този… предмет бе някое куче, котка или елен, то досега щеше да е умряло. Но Били не беше нито куче, нито котка, нито пък елен. Той бе човешко същество, макар и с известни уговорки. Човешко същество, което стоеше по-ниско от сводник, по-ниско от пласьор на наркотици. Ако не бе така, то Били нямаше да изпитва чувствата, които търпеше в момента. Той беше същество с прекалено ограничен светоглед. Живееше във вселена, населена от него и от различни предмети, които трябваше да му носят удоволствие или печалба. Били обичаше да причинява болка, обичаше да властва над предметите, без да се съобразява с чувствата им, дори те наистина да съществуваха. Той някак си бе пропуснал факта, че в тази вселена има и други хора със същото право на живот и щастие като него. Именно заради това бе поел риска да нарани друг човек, чието съществуване никога не бе признавал. Сега разбираше, че е сгрешил, но може би вече бе късно. Били научаваше, че действително е обречен да живее в самотна вселена, в която компания щяха да му правят не хората, а болката. Той бе достатъчно умен, за да прозре в бъдещето си, и това го пречупи. Поражението бе изписано на лицето му. Били заговори с изплашен, неравен глас, който най-сетне казваше истината. Кели реши, че пленникът му е закъснял с около десет години, и погледна към изпускащия вентил. В гласа на Били личеше съжаление към хората, споделили неговата необичайна вселена. „Вероятно и през ум не му е минавало — помисли си Кели, — че някой може да му стори същото, което той е вършил с по-слаби от него хора.“ Но това осъзнаване също идваше твърде късно. Твърде късно за Били, безвъзвратно късно за Пам и до известна степен късно за Кели. Светът бе пълен с несъвършенства и почти празен откъм справедливост. Беше просто като две и две четири, нали? Били не бе разбрал, че правосъдието го чака зад някой ъгъл, а и то не си бе направило труда да го предупреди. Той бе решил да рискува. И бе изгубил. Кели щеше да спести милостта си за други.
— Не знам… не…
— Предупредих те, нали?
Кели отвори вентила и го върна на петнадесет метра „дълбочина“. Очните кръвоносни съдове вероятно се бяха спукали, преди Джон да спре. Той си помисли, че вижда малко червено в зениците, които бяха ужасно разширени, докато собственикът им продължаваше да крещи макар и без въздух в дробовете си. Коленете, раменете и лактите му барабаняха по стоманата. Кели изчака всичко това да се случи, преди отново да възстанови налягането.
— Кажи ми какво знаеш, Били, или ще стане още по-лошо. Побързай.
Пленникът му вече признаваше. Информацията звучеше малко странно, но бе вярна. Никой човек в подобно състояние не можеше да измисли такава история. Последният етап от разпита продължи три часа, през които само веднъж се чу „хссс“, и то за две-три секунди. Кели изчака малко и провери въпросите си, за да види дали информацията се променя. Били казваше истината и сега думите му носеха нови подробности, които помогнаха на Джон още повече да изясни картината. В полунощ той вече бе сигурен, че е изсмукал цялата полезна информация от мозъка на пленника си.
Когато остави молива, Кели почти бе обзет от хуманност. Ако Били бе проявил поне малко милост към Пам, Джон може би щеше да постъпи другояче. В края на краищата собствените му рани не бяха резултат на лични чувства. Той бе станал жертва на глупостта си и не можеше с чиста съвест да накаже човек за своите грешки. Но Били не се бе задоволил с него. Той бе изтезавал млада жена, която Кели обичаше, и заради това пленникът му не бе човек. Били не заслужаваше милост.
Но това вече нямаше значение. Пораженията не можеха да бъдат спрени. Налягането разкъсваше тъканите, които запушваха кръвоносните съдове един по един. Най-страшното, разбира се, се случи в мозъка на Били. Скоро невиждащите му очи разкриха лудостта, която се криеше зад тях. Въпреки че последното намаляване на налягането бе бавно и постепенно, това, което излезе от камерата, не бе човек. Но нима там бе влязъл човек?
Кели отви болтовете на капака. Отвътре се разнесе воня, която би трябвало да се очаква, но Джон не я бе предвидил. Повишаването и спадането на налягането в отделителната система на Били бе дало естествените си резултати. „После ще трябва да почистя“ — каза си Кели, докато измъкваше пленника си от камерата. Той пусна Били на бетонния под и се зачуди дали да не го върже. Но тялото в краката му вече бе съвсем безполезно за собственика си. Главните стави бяха почти разрушени, а нервната система можеше да предава само болка. Били обаче все още дишаше и това бе добре. Доволен от свършеното, Кели се запъти към леглото си. С малко повече късмет това бе последната му подобна процедура. Ако пък Били имаше късмет и попаднеше на добри лекари, щеше да живее още няколко седмици. Дали съществуването му можеше да се нарече живот? Труден въпрос.