21.
ВЪЗМОЖНОСТИ
Кели бе малко смутен от здравия си и спокоен сън. Не бе много нормално да спи непробудно цели десет часа след онова, което бе сторил с Били. „Съвестта ми избира странно време да ме тревожи“ — помисли си Кели, докато се бръснеше. Ако някой се захване с малтретиране на жени и пласиране на наркотици, трябва да се примири с възможните последствия. Джон избърса лицето си. Бе сигурен, че не изпитва никакво удоволствие от болката, която бе причинил. В случая ставаше въпрос само за събиране на необходима информация в съчетание с раздаване на нужното правосъдие. Фактът, че класифицираше действията си с познати термини, му помагаше да успокои съвестта си.
Сега бе време за път. Кели се облече, взе едно голямо парче мушама и застла задната част на палубата. Багажът му вече бе готов и Джон го качи на борда.
Няколкочасовото пътуване обещаваше да бъде изморително. Половината от времето щеше да пътува в тъмнина. „Спрингър“ се насочи на юг към Пойнт Лукаут. Кели оглеждаше множеството изоставени кейове край остров Бладсуърт. Строени през Първата световна война, те представляваха доста пъстра колекция. Някои бяха дървени, други — бетонни, но всички бяха преживели първата организирана битка на подводници в световен мащаб. Те обаче бяха изгубили значението си още през двадесетте години на века, а сега влекачите, порещи водите на залива, ги правеха напълно неизползваеми. Кели включи автопилота и излезе на мостика, за да огледа кейовете по-внимателно с бинокъла си. Един от тях вероятно щеше да го заинтересува. Не видя никакво движение. Нямаше и плавателни съдове. „Е, това можеше да се очаква“ — помисли си Джон. Надали някой се интересуваше от кейовете, въпреки че те определено представляваха удобно скривалище за бизнеса, в който Били доскоро бе участвал. Джон промени курса си на западен. Работата трябваше да почака. Кели съвсем съзнателно положи усилие да промени начина си на мислене. Скоро отново щеше да се присъедини към екип, съставен от хора като него. „Промяната е добре дошла — помисли си той. — Ще имам време да обмисля следващия етап на операцията си.“
Полицаите знаеха съвсем повърхностно какво точно се е случило с госпожа Чарлз. Предпазливостта им бе продиктувана от начина, по който нападателят й бе намерил края си. Това бе достатъчно, за да направи допълнителните предупреждения излишни. Задачата обикновено се изпълняваше от патрулни коли с двама полицаи. Срещаха се обаче и опитни — или прекалено самонадеяни — единаци, които направо си просеха гнева на Дъглас и Райън. Тактиката на двойките бе проста — единият полицай се приближаваше към обекта, а другият стоеше встрани с ръка на пистолета си. По-старшият претърсваше бездомника за оръжие и често намираше ножове, но не и пистолети. Пистолетите струваха пари, с които можеше да се купи алкохол, а понякога и наркотици. Все пак през първата нощ бяха открити единадесет скитници с огнестрелно оръжие, двама от които арестувани за „некоректно държание“. Въпреки това до края на смяната все още нямаше никаква полезна информация.
— Разбрах нещо — каза Шарън.
Колата му стоеше до един кадилак на паркинга пред супермаркет.
— Какво?
— Търсят човек, преоблечен като скитник.
— Будалкаш ли се? — попита раздразнено Тъкър.
— Така разправят, Хенри — увери го детективът. — Заповядано им е да подхождат внимателно.
— По дяволите — изсумтя наркотрафикантът.
— Бял, не много висок, около четиридесетгодишен. Доста силен и когато се наложи — повратлив. Не бързат с изводите, но по същото време, когато е очистил онзи хулиган, са били убити и двама пласьори. Обзалагам се, че това е човекът, който избива твоите хора.
Тъкър поклати глава.
— И Рик, и Били ли? Не се връзва.
— Хенри, не знам какво се връзва и какво не, но засега така се говори. Съветвам те да подходиш към нещата сериозно. Който и да е този човек, той е професионалист. Разбра ли? Професионалист.