— Тони и Еди — каза тихо Тъкър.
— И аз се сещам за тях, Хенри, но това е само предположение — каза Шарън и потегли.
„Но нима има някакъв смисъл“ — запита се Тъкър и подкара по авеню „Едмъндсън“. Защо щяха да се опитват Тони и Еди да направят… какво? Какво, по дяволите, ставаше? Те не знаеха почти нищо за операцията му, освен че съществува и че иска да го оставят на мира в района му. Освен това Тъкър бе главният им доставчик. Не беше логично да се опитват да подчинят бизнеса му, без преди това да са открили как внася стоката. Да подчинят… думата бе неправилна… но…
Подчинен. Ами ако Били все още бе жив? Ами ако Били бе сключил някаква сделка, с която Рик не се е съгласил? В края на краищата Рик бе по-слаб, но по-надежден от Били.
„Били убива Рик, взема Дорис и я изхвърля някъде. Той знае как да го направи, нали? И защо? Влязъл е във връзка… с кого? Този амбициозен копелдак Били — каза си Тъкър. — Не е чак толкова умен, но е амбициозен и знае кога да покаже силата си.“
„Възможности. Били влиза във връзка с някого. С кого? Какво знае Били? Знае къде се обработва стоката, но не и откъде идва. Може би миризмата… миризмата на формалдехид от найлоновите пликчета.“ Преди Хенри бе действал внимателно. Когато Тони и Еди бяха дошли да му помагат, той си бе направил труда да преопакова цялата стока просто за да не поема излишни рискове. Но не и последните два пъти… по дяволите. Това беше грешка. Били знаеше долу-горе къде се намира „лабораторията“, но дали можеше да я намери сам? Според Тъкър — не. Били не разбираше много от лодки и яхти и дори не ги обичаше, а навигацията е трудно изкуство.
„Еди и Тони разбират от лодки, идиот такъв“ — напомни си Хенри.
Но защо щяха да се изпречват на пътя му точно когато бизнесът процъфтяваше?
Кого другиго бе засегнал? Можеха да бъдат например нюйоркските пласьори, макар че Тъкър никога не бе имал контакти с тях. И все пак бе нахлул на пазара им, възползвайки се от недостига на стока. Дали ги бе раздразнил достатъчно?
А хората от Филаделфия? Те се бяха превърнали в посредник между него и Ню Йорк и сигурно не им липсваше апетит. Вероятно бяха разбрали за Били.
Вероятно Еди въртеше своя игра и забиваше нож в гърба както на Хенри, така и на Тони.
Вероятностите бяха многобройни. Каквото и да ставаше, Тъкър все още контролираше вноса на стоката. Нещо повече, сега бе времето да се изправи и да защитава постигнатото, периметъра и връзките си. Бизнесът тъкмо бе започнал да му се отплаща добре. „За да стигна дотук, ми трябваха години“ — помисли си Хенри и се насочи към дома си. Едно ново начало означаваше повтаряне на рискове, което, веднъж поети, не се преодоляваха лесно. Нов град, нова мрежа… Освен това положението във Виетнам скоро щеше да се укроти. Труповете, на които толкова разчиташе, вече намаляваха. Един проблем сега, и всичко можеше да отиде по дяволите. А ако успееше да продължи операцията си, в най-лошия случай щеше да приключи с над десет милиона в банката. Трябваше само да изиграе картите си правилно и парите щяха да се удвоят, а той — да се оттегли. Съвсем не звучеше зле. Имаше нужда само от още две години. А ако сега всичко се провалеше, можеше и да не успее да започне от нищо. Трябваше да се бори.
„Трябва да се бориш, моето момче.“ В главата на Тъкър започна да се оформя план. Щеше да разпространи слуха, че иска Били, и то жив. Трябваше да говори с Тони и да го убеди, че Еди върти някакви игрички и се е свързал с конкуренцията на север. По този начин щеше да събере информация и да започне да мисли как да я използва.
„Онова местенце е хубаво“ — помисли си Кели. „Спрингър“ едва-едва пълзеше край брега. Трябваше да намери някое кътче, което не е безлюдно, но не е и прекалено оживено. Мисията му не бе чак толкова трудна. След един завой на реката Джон откри онова, което му трябваше. Той огледа внимателно брега. Сградата приличаше на училище — вероятно пансион — и прозорците й не светеха. Зад училището се гушеше някакво малко заспало градче. В него блещукаха само няколко светлинки. През две-три минути минаваха коли, но те вървяха по главния път и със сигурност не можеха да го забележат. Кели остави яхтата си да премине целия завой и видя още по-хубаво място. Ферма — вероятно тютюнева — с малка къща — на около шестстотин метра от брега. Собствениците бяха вътре, оставили се на грижите на климатичната инсталация. През светещите прозорци се виждаха отблясъците на телевизора, който със сигурност им пречеше да виждат в тъмнината отвън. Джон реши да рискува тук.