Той изгаси двигателите и отиде на носа, за да хвърли малката си котва. После спусна надуваемата си лодка във водата. Кели лесно прехвърли Били през перилата, но не успя да го сложи в лодката. Той се върна в склада и облече Били със спасителна жилетка, преди да го хвърли във водата. Така беше по-лесно. После завърза спасителната жилетка за лодката и скочи в нея. Пътят до тинестия бряг му отне три-четири минути. Сградата наистина бе училище. Вероятно в нея имаше някакъв летен курс и обслужващият персонал със сигурност щеше да се появи на сутринта. Кели слезе от лодката, измъкна Били от водата и свали предпазната му жилетка.
— Оставаш тук.
— … оставаш…
— Точно така.
Кели блъсна лодката си обратно в реката. Докато се отдалечаваше към брега, той хвърли поглед към Били. Беше го оставил гол, без никакви документи. По тялото му нямаше никакви отличителни белези освен направените от Кели. Ако думите му, че никога не са му вземали отпечатъци, се окажеха верни, то полицията щеше да го идентифицира адски трудно, ако въобще успееше да го стори. Освен това при сегашното си състояние Били нямаше да живее още дълго. Мозъчните му поражения бяха доста по-сериозни, отколкото Джон възнамеряваше да бъдат. Положението с вътрешните органи сигурно не бе по-различно. Но в крайна сметка Джон бе показал известна милост. Били нямаше да бъде надупчен от клюновете на враните. Щяха да го човъркат само лекари. Не след дълго „Спрингър“ продължи пътя си нагоре по Потомак.
Два часа по-късно Кели видя пристана на военноморската база „Куантико“. Той бе изморен и внимателно заманеврира към едно свободно място на кея за гости.
— Кой е там? — разнесе се глас от тъмнината.
— Името ми е Кларк — отвърна Кели. — Би трябвало да ме очаквате.
— А, да. Хубава яхта — каза човекът и се запъти към малката постройка на дока.
След няколко минути откъм офицерските помещения пристигна кола.
— Подранили сте — посрещна го Марти Йънг.
— Мога да започна веднага, сър. Ще се качите ли?
— Благодаря, господин Кларк. — Той огледа каюткомпанията. — Откъде сте намерили тази красавица? Аз се измъчвам с една черупка.
— Не знам дали е редно да го казвам, сър — отвърна Кели, — но съжалявам.
Генерал Йънг добродушно прие шегата.
— Дъч твърди, че ще участвате в операцията.
— Да, сър.
— Сигурен ли сте, че ще се справите?
Йънг забеляза татуировката върху предмиишницата на Кели и се зачуди какво ли означава.
— Работих във Феникс повече от година, сър. Какви хора сте подбрали?
— Всичките са морски пехотинци от разузнаването. Тренират доста здраво.
— В пет и половина ли ги вдигате? — попита Кели.
— Точно така. Ще изпратя някой да ви събуди — усмихна се Йънг. — И вас трябва да вкараме във форма.
— Става, генерале — отвърна също с усмивка Джон.
— Какво толкова важно се е случило? — попита Пиаджи раздразнен, че го безпокоят вечер, и то през уикенда.
— Мисля, че някой се опитва да ми направи мръсно. Искам да знам кой.
— О? — Макар и в неподходящо време срещата веднага стана важна. — Казвай какво се е случило.
— Някой убива пласьори в западната част.
— Знам, чета вестници — увери го Тони.
Той напълни чашата на госта си с вино. В такива моменти бе важно обстановката да изглежда нормална. Тъкър никога нямаше да стане член на фамилията, към която принадлежеше Тони, но въпреки това си оставаше ценен съдружник.
— И защо според теб това е толкова важно, Хенри?
— Същият човек е убил и двама от хората ми — Рик и Били.
— Същият, който…
— Точно така. Изчезнало е и едно от момичетата ми.
Тъкър вдигна чашата си и отпи, без да сваля поглед от очите на Пиаджи.
— Грабеж?
— Били имаше седемдесет хиляди в брой. Ченгетата ги намерили непокътнати. — Хенри разказа и останалите подробности. — Полицаите твърдят, че е работа на професионалист.
— Имаш ли други врагове на улицата? — поинтересува се Тони.
Въпросът му не бе много умен, защото всеки в бизнеса си имаше врагове, но трябваше да го зададе.
— Погрижил съм се ченгетата да знаят кои са по-важните ми конкуренти.
Пиаджи кимна. Това влизаше в правилата на играта, макар и да бе малко рисковано. Тони обаче пропъди мисълта от главата си. Вярно, че Хенри можеше да се държи като каубой и да навлече истински неприятности на него и фамилията му От друга страна обаче, Тъкър знаеше кога да внимава и умееше да съчетава двете си качества.
— Да не би някой да иска да си върне за нещо?
— Не, нямаше да оставят парите.
— Вярно — съгласи се Пиаджи. — Самият аз не бих зарязал такава пачка.