Това можеше да обясни нещата. Дали Еди не ревнуваше Хенри заради положението му? Дали не копнееше да бъде приет във фамилията толкова много, че пренебрегваше изгодите на сегашния си бизнес? „Звучи глупаво“ — каза си Пиаджи. Но кое звучеше разумно?
— Хей там, на „Спрингър“! — извика някакъв глас.
Ефрейторът от морската пехота бе изненадан, че вратата на каютата се отвори веднага. Той очакваше, че ще се наложи да изрита този… цивилен… от пухените завивки. Вместо цивилния обаче от каютата се появи мъж с камуфлажно облекло и ботуши. Е, не носеше униформа на морски пехотинец, но облеклото му показваше, че е сериозен. По-тъмните петна на камуфлажното облекло показваха къде са стояли отличителните знаци и това придаде на господин Кларк още по-сериозен вид.
— Оттук, сър — посочи ефрейторът.
Кели го последва, без да каже дума. Той знаеше, че „сър“ не означава нищо. Ако един морски пехотинец се съмнява, той ще нарече и светофара „сър“. Джон последва младежа до колата и потеглиха. Първо прекосиха някакви релси, а после се насочиха нагоре по хълма. През цялото време Кели си мечтаеше за още няколко часа сън.
— Шофьор на генерала ли си?
— Да, сър. — С това разговорът им приключи.
Бяха около двадесет и пет души. Стояха в сутрешната мъгла, протягаха се и бъбреха, докато сержантите оглеждаха дали има замъглени погледи и уморени лица. Когато колата на генерала спря и от нея излезе някакъв човек, всички обърнаха глави към него. Той носеше униформа, различна от тяхната, и по нея не се виждаха отличителни знаци. Всички се зачудиха какъв ли, по дяволите, е този човек. Новият се насочи към най-старшия сержант.
— Вие ли сте сержант Ървин? — попита Кели.
Старши сержант Пол Ървин любезно кимна и премери посетителя с поглед.
— Да, сър. А вие господин Кларк ли сте?
Кели кимна.
— Поне се опитвам да бъда толкова рано сутринта.
Двамата мъже размениха погледи. Пол Ървин бе мургав, със сериозно изражение. Фигурата му не излъчваше заплашителността, която Джон бе очаквал, но очите му гледаха внимателно и замислено, точно както можеше да се предполага за мъж с неговата възраст и опит.
— В каква форма сте? — попита Ървин.
— Има само един начин да разберем — отвърна „Кларк“.
Сержантът се усмихна широко.
— Добре, в такъв случай ще ви оставя да водите, сър. Нашият капитан отсъства.
„По дяволите.“
— Време е да се поразкършим.
Ървин се върна обратно при подразделението и го строи. Кели зае място от дясната страна до втория по ранг.
— Добро утро, морски пехотинци!
— Разузнавачи! — изгърмяха в отговор те.
Комплексът от дузина упражнения не бе най-подходящият начин за започване на деня, но Кели не го показа. Джон не изпускаше от поглед Ървин, който от минута на минута ставаше все по-сериозен и изпълняваше упражненията си като робот. След половин час всички се почувстваха наистина разкършени и Ървин ги строи за сутрешния крос.
— Господа, искам да ви представя новия член на екипа ни. Това е господин Кларк. Днес ще водим кроса заедно с него.
Кели зае мястото си и прошепна:
— Не знам къде, по дяволите, отиваме.
Ървин се усмихна злорадо:
— Няма проблем, сър. Щом се изморите, можете да тичате след нас.
— Хайде тръгвай, умнико — засегна се на професионална гордост Кели.
Четиридесет минути по-късно Джон все още бе в челото на колоната. Това му позволяваше да определя ритъма, което изглеждаше единственото предимство на положението. Другата му грижа бе да не се препъва, тъй като, когато тялото се измори, първо се нарушава балансът на движенията.
— Наляво — посочи Ървин.
Кели не можеше да знае, че в продължение на десет секунди сержантът бе събирал въздух, за да изрече думата. Освен всичко друго Ървин трябваше и да отмерва на глас ритъма. Новата занемарена пътека ги отведе в борова гора.
„Сгради. О, Господи, дано там да спрем.“ Дори мислите на Джон бяха задъхани. Пътечката леко изви и се видяха коли и… какво? Кели почти спря от изненада и извика: