— Ходом! — за да намали темпото.
„Манекени?“
— Подразделение — обади се Ървин, — стой! Свободно — добави той.
Кели се закашля и леко се приведе. Мислено благославяше кросовете из парка и на острова, които му бяха позволили да преживее тази сутрин.
— Бавно — беше единственият коментар на сержанта.
— Добро утро, господин Кларк.
Оказа се, че една от колите е истинска. Джеймс Гриър и Марти Йънг се приближиха към него.
— Добро утро. Надявам се, че сте спали добре — каза Кели.
— Сам ли поиска да водиш, Джон? — попита Гриър.
— Тази сутрин закъсняха с четири минути — забеляза Йънг. — Все пак не е лошо постижение за един шпионин.
Кели се обърна и се огледа презрително. Трябваше му около минута, за да разбере къде е попаднал.
— Проклет да съм!
— Ето го твоя хълм — посочи Йънг.
— Тук дърветата са по-високи — забеляза Кели, като преценяваше разстоянието.
— Хълмът също. Всичко е готово.
— Тази вечер ли? — попита Кели. Не беше трудно да се схване подтекстът в думите на генерала.
— Мислиш ли, че си готов?
— Предполагам, че трябва да разберем. Кога започва мисията?
— Все още не е нужно да знаеш — намеси се Гриър.
— С колко време ще разполагам, за да се настроя?
Адмиралът от ЦРУ се замисли, преди да отговори:
— Три дни преди тръгването. След няколко часа ще обсъдим подробностите на мисията. Засега наблюдавай приготовленията на тези момчета.
Гриър и Йънг се запътиха към колата си.
— Слушам — отвърна Кели на гърбовете им.
Морските пехотинци получаваха сутрешното си кафе. Джон също взе една чаша и започна да опознава екипа.
— Не беше зле — каза Ървин.
— Благодаря. Винаги съм си мислел, че това е едно от най-важните неща, които трябва да научиш в професията.
— И кое е то? — попита сержантът.
— Как да избягаш възможно най-бързо и най-далеч.
Ървин се засмя. Предстоеше първата задача за деня, която даваше възможност на хората да починат и сами да се посмеят. Те започнаха да разместват манекените. Това се бе превърнало в нещо като ритуал и всички знаеха кое дете с коя жена върви. Морските пехотинци бяха открили, че манекените могат да заемат различни пози и това ужасно ги забавляваше. Двама войници бяха донесли новите костюми и в момента обуваха твърде ефирни бикини на дамските манекени. Кели с безгранично учудване забеляза, че в интерес на обективността моделите, облечени с бански костюми, бяха боядисани в по-тъмни цветове. „Исусе — помисли си той, — а после разправят, че моряците били ненормални!“
„Огдън“ бе сравнително нов кораб в американския флот, напуснал нюйоркската военноморска корабостроителница през 1964 година. Той бе с дължина сто и осемдесет метра и имаше странна форма. На носа всичко изглеждаше нормално с обичайната надстройка и осем оръдия, които да стряскат приближаващите самолети. Необичайното бе в задната част на палубата му, която беше идеално равна. Под нея имаше кухо пространство. Тази част на палубата бе идеална за кацане на хеликоптери, а пространството под нея бе проектирано така, че да може да се пълни с вода и да улеснява слизането на брега с лодки. Задачата на подобни кораби — общо дванадесет — бе да подпомагат дебаркирането на морски пехотинци на брега. Тези мисии бяха въведени през 1920 и усъвършенствани през 1940 година. В момента обаче амфибиите бяха без работа, тъй като морските пехотинци се намираха на брега. Дотам достигаха предимно чрез самолети. И така „Огдън“ и побратимите му изпълняваха други задачи.
Крановете вдигаха няколко фургона на борда. Когаго бяха надеждно закрепени на палубата, от тях се издигнаха различни антени. Други подобни съоръжения пък накацаха но надстройката. Цялата операция ставаше на открито — един 17 000 — тонен кораб трудно може да бъде скрит — и „Огдън“ заедно с още две амфибии очевидно се превръщаше в платформа за събиране на електронна разузнавателна информация. Към залез-слънце корабът отплава от военноморската база „Сан Диего“ без ескорт и без батальона морски пехотинци, които бе предназначен да превозва. Екипажът от тридесет офицери и четиристотин и деветдесет моряци се зае с обичайните си задължения и тренировки. Всички вършеха онова, за което бяха избрали именно морето пред опасностите на джунглата. Когато падна нощта, „Огдън“ вече се бе изгубил от хоризонта и съобщаваше мисията си на заинтересуваните екипажи, далеч не всички приятелски. Множеството фургони на борда и стърчащите на всички страни антени, подобни на изгорели дървета, ясно показваха, че корабът не възнамерява да атакува никого. Това бе повече от очевидно за всички, които виждаха „Огдън“.