— Какво? — премигна генералът. — Обясни ми!
— Този човек е не само пилот на изтребител, но и експерт в областта на противовъздушната отбрана. Можете ли да си представите, той е управлявал самолети единствено по своя прищявка. Всъщност планира операции на американското стратегическо авиационно командване и е помагал в разработване на доктрината за преодоляване на противниковата противовъздушна отбрана. Сега върши същата услуга и на мен.
— Бележки?
Лицето на Гришанов потъмня.
— В лагера са. Нашите социалистически братя ги „изучават“. Другарю генерал, знаете ли колко важна е тази информация?
По професия генералът бе танкист, а не авиатор, но освен това бе една от изгряващите звезди на съветската армия. Задачата му във Виетнам бе да изучава всички ходове и похвати на американците. Сегашният му пост определено се считаше за привилегия в съветските военни среди.
— Сигурен съм, че е ценна.
Коля се наведе напред.
— След около два месеца, може би дори шест седмици, ще съм в състояние да разгадая плановете на стратегическото военно командване. Ще разбера начина им на мислене. Не само ще знам непосредствените им намерения, но ще съм способен да предвиждам бъдещите им ходове. Извинете ме, не се опитвам да си придам важност — каза искрено той. — Този американец ще ми даде висше образование по американската военна доктрина и философия. Виждал съм разузнавателните доклади на КГБ и ГРУ Поне в половината от тях се правят погрешни изводи. И това са сведения само от един човек. Друг пък ми разказва за самолетоносачите им, трети — за военните планове на НАТО. Машината се завъртя, другарю генерал.
— Как постигате всичко това, Николай Евгениевич?
Генералът бе нов на поста си и срещаше Гришанов едва за втори път, макар че знаеше за безупречната му професионална репутация.
Коля се отпусна в стола си.
— Със съчувствие и симпатия.
— Към враговете ни? — попита остро генералът.
— Нима задачата ни е да причиняваме болка на тези хора? — Гришанов махна към прозореца. — С това се занимават те. И какво получават в замяна? Добре премерени лъжи. Отделът ми в Москва отхвърли почти всичко, изпратено от тези маймуни. Наредиха ми да дойда тук и да събера информация. Това и правя. Ще изтърпя всякакви критики, за да получа сведения като тези.
Генералът кимна.
— И защо сте тук?
— Трябват ми още хора! Работата не е по силите на сам човек. Ами ако ме убият? Ами ако хвана малария или се натровя с храна? Кой ще върши работата ми? И без това не мога сам да разпитвам всички пленници. Особено пък сега, когато започнаха да говорят. Отделям все повече и повече време на всеки от тях и оставам без сили. В денонощието просто няма достатъчно време.
Генералът въздъхна.
— Опитах. Предлагат ти най-добрите си…
Гришанов едва сдържа избухването си.
— Най-добрите си какво? Варвари ли? Те ще опропастят усилията ми. Трябват ми руснаци. Хора, културни хора! Авиатори, опитни мъже. Американците знаят много, защото са интелигентни и точно по тази причина не се поддават на грубости и мъчения. Знаете ли от какво имам най-голяма нужда? От един добър психиатър. И още нещо — добави Гришанов, разтреперан от дързостта си.
— Психиатър? Но това е несериозно. Освен това силно се съмнявам, че ще успеем да вкараме други хора в лагера. Москва бави доставките на противовъздушни ракети по „технически съображения“. Както вече отбелязах, местните ни съюзници отново стават несговорчиви и тенденцията се засилва. — Генералът се облегна на стола и избърса потното си чело. — Какво е другото нещо?
— Надежда, другарю генерал. Трябва ми надежда.
Полковник Николай Евгениевич Гришанов се стегна.
— Не ви разбирам.
— Някои от пленниците ми осъзнават положението, в което се намират. Вероятно всички подозират какво ги очаква. Те са инструктирани какво се случва с пленниците във Виетнам и знаят, че не ги третираме по обичайния начин. Другарю генерал, познанията на тези хора са енциклопедични. Те с години са трупали полезна информация.
— Какво по-точно намеквате?
— Не можем да ги оставим да умрат — каза Гришанов и веднага се опита да омекоти удара, — Не всички. Някои наистина са ни необходими. Някои ще се съгласят да ни сътрудничат, но трябва да им предложа нещо в замяна.
— Искаш да ги върнем обратно?
— След ада, който са преживели тук…
— Те са врагове, полковник! Всички са обучавани да ни убиват! Спестете съчувствието за сънародниците си! — избумтя човекът, който се бе сражавал в снежните преспи пред Москва.