Гришанов се зае да отбранява позицията си не по-малко храбро от генерала навремето.
— И те са хора като нас, другарю генерал. Притежават ценни за нас сведения и трябва само да приложим малко повече разум, за да ги извлечем. Просто е. Нима е много да се отнасяме към тях цивилизовано и да им дадем нещо в замяна на знанията, позволяващи ни да предпазим страната си от унищожение? Разбира се, че можем да ги измъчваме, както правят нашите „братски социалистически съюзници“, и да не получим нищо! Нима това ще е от полза за родината?
Всичко се свеждаше до това и генералът го знаеше отлично. Той погледна полковника от ПВО и каза най-логичното в такива случаи:
— Искаш да рискувам кариерата си заедно с твоята? Моят баща обаче не е в Централния комитет. — „Този човек е изключително ценен“ — добави мислено той.
— Баща ви е бил войник — забеляза Гришанов. — И то добър — също като вас.
Ходът бе майсторски и двамата го знаеха. Въпросът обаче бе в разума и значението на предлаганото от Гришанов. В крайна сметка това си бе чист преврат в разузнаването, от който шпионите на КГБ и ГРУ щяха да онемеят. Всеки истински войник щеше да реагира по един-единствен начин.
Генерал-лейтенант Юрий Константинович Рокосовски извади бутилка водка от бюрото си. Беше „Старка“ — тъмна, мътна течност, смятана за най-хубавата. Той наля две малки чашки.
— Не мога да ти дам повече хора. Не мога да ти намеря и психиатър, пък бил той и униформен, Коля. Но със сигурност ще се опитам да ти осигуря надежда.
Третият пристъп от пристигането й в къщата на Санди бе слаб, но все пак обезпокоителен. Сара я бе укротила с възможно най-малката доза успокоителни, която се осмеляваше да й даде. Кръвните проби вече бяха готови и показваха, че Дорис е същинска плетеница от проблеми. Две венерически болести, симптоми на инфекция и голяма вероятност от диабет. Сара вече се опитваше да лекува първите три със силни антибиотици. Захарната болест трябваше да бъде атакувана с диета и нови изследвания. За Сара белезите от физическо насилие приличаха на кошмари, дошли от друг свят и друго поколение. Най-страшни, разбира се, бяха психичните последици, проявяващи се дори когато Дорис Браун затваряше очи и се унасяше в сън.
— Докторе, аз…
— Санди, моля те, наричай ме Сара. Нали не си забравила, че сме в твоята къща?
Сестра О’Тул се усмихна смутено.
— Добре, Сара. Исках да кажа, че съм разтревожена.
— Аз също. Тревожат ме психичното й, физическото й състояние, „приятелите“ й…
— Безпокоя се за Джон — каза смутено Санди.
За Дорис се полагаха професионални грижи и сестра О’Тул го виждаше. Сара Роузън бе талантлив лекар, който се тревожеше за пациентите си, както впрочем всички добри доктори.
Сара излезе от стаята. На долния етаж имаше кафе. Ароматът му се разнасяше из къщата и неудържимо я привличаше. Санди слезе с нея.
— Да, и аз изпитвам известни опасения. Той е много странен и интересен мъж.
— Аз нямам навика да изхвърлям вестниците си. Всяка седмица по едно и също време ги събирам на вързопи и ги давам на вторични суровини. Така че преглеждам последните страници.
Сара наля две чаши. Изящните й движения направиха впечатление на Санди.
— Кажи какво си мислиш, защото аз знам собственото си мнение — каза д-р Роузън.
— Мисля си, че убива хора.
Думите й причиниха физическа болка.
— Аз пък смятам, че си права — отвърна Сара Роузън и разтърка очи. — Ти никога не си виждала Пам. Тя бе по-хубава от Дорис, много слаба, вероятно от нередовно хранене. Пам се отказа от наркотиците много по-лесно. Не бе толкова зле във физическо състояние, но психичните й травми бяха същите. Ние така и не научихме цялата й история, но Сам твърди, че Джон я знае. Това обаче не е толкова важно. — Сара вдигна поглед и видя болката по лицето на сестра О’Тул. — Ние я бяхме спасили, Санди. После нещо се случи и Джон… Джон се промени.
Санди се обърна към прозореца. Навън хората излизаха от къщите си по пижами и халати, за да приберат сутрешния вестник и бутилките с мляко. Първата тълпа вече се отправяше към колите си. В квартала й това оживление продължаваше докъм осем и половина. Тя отново погледна Сара.
— Не, нищо не се е променило. То винаги си е било в него. Просто се е освободило или е излязло навън, не знам. Все едно да отвориш клетка. Какъв човек! Една част от него ми напомня Тим, но другата просто не мога да я разбера.
— А семейството му?
— Няма семейство. Баща му и майка му са починали. Бил е женен…
— Да, знам за това. И после идва Пам. — Сара поклати глава. — Какъв самотен човек.
— Нещо в мен ми казва, че е добър, но, от друга страна… — гласът на Санди потрепера и секна.