— Моминското ми име е Рабиновиц — каза Сара и отпи от кафето си. — Семейството ми е дошло от Полша. Баща ми ни е напуснал, когато съм била твърде малка, за да го помня, а мама почина от перитонит. Тогава бях деветгодишна. Войната започна, когато бях на осемнадесет — продължи тя. За нейното поколение „войната“ означаваше едно-единствено нещо. — В Полша имахме много роднини. Спомням си, че им пишех писма. После изведнъж всички изчезнаха. Просто ги нямаше… Дори и сега ми е трудно да го повярвам.
— Съжалявам, Сара, не знаех.
— Човек не обича да говори за такива неща — повдигна рамене д-р Роузън. — Тогава имах усещането, че хората са ми отнели нещо и аз съм напълно безпомощна да си го върна. Много обичах да си пиша с братовчедката си Рева. Предполагам, че са я убили, въпреки че не успях да разбера кой и къде. Тогава бях твърде млада, за да го разбера. По-късно се разгневих, но нямах накъде да насоча гнева си. Не направих нищо. Просто не можех. Празнотата, оставена от Рева в душата ми, обаче все още стои. Все още пазя черно-бялата й снимка: дванадесетгодишно момиченце с плитки. Искаше да стане балерина. — Сара вдигна поглед. — Кели също чувства празнота в гърдите си.
— Но отмъщението…
— Да, отмъщението — продължи Сара с мрачно изражение. — Знам. Би трябвало да го мислим за лош човек, нали? Би трябвало дори да се обадим в полицията и да го предадем.
— Не мога… Искам да кажа да, но просто…
— Аз също няма да го сторя, Санди. Ако Джон бе лош човек, тогава защо е докарал Дорис тук? Той рискува живота си по два начина.
— Но в него има нещо много страшно.
— Можел е просто да я подмине — продължи Сара, без да чува думите на Санди. — Може би е от онези хора, които смятат, че сами трябва да се грижат за всичко. Но сега трябва да му помогнем.
Това откъсна Санди от мислите й.
— Какво ще правим с нея?
— Ще я излекуваме колкото можем по-бързо и ще я оставим да реши сама. Какво друго ни остава? — попита Сара.
Лицето на Санди отново се промени и медицинската сестра се замисли за собствената си дилема.
— Ами Джон?
Сара я погледна.
— Аз никога не съм го виждала да прави нещо незаконно. А ти?
Денят бе предназначен за стрелкови учения. Гъстите облаци по небето означаваха, че никакъв спътник — бил той американски или съветски — не можеше да види какво става на земята. Мукавените мишени бяха наредени около постройката и манекените по люлките и в пясъчника следяха с безжизнени очи как морските пехотинци изскачат от гората, преодоляват мнимата ограда и стрелят в целта. Мишените бяха разкъсани за секунди. Две картечници М-60 изсипваха огъня си през отворената врата на „войнишките помещения“, които вече трябваше да бъдат полуразрушени от минометите. Останалата част от отряда се втурна към „затвора“. Там в отделни стаи бяха разпределени двадесет и пет манекена. Всеки от тях тежеше около седемдесет и пет килограма, макар че американците в ЗЕЛЕН ЧИМШИР сигурно нямаше да бъдат толкова тежки. Манекените бяха измъкнати от сградата под прикриващия огън на картечниците.
Кели стоеше до капитан Пийт Олби, който в това учение бе „мъртъв“. Той бе единственият офицер в отряда — фриволност, компенсирана от присъствието на голям брой сержанти. Пред погледите на двамата манекените бяха пренесени до старите корпуси на спасителни хеликоптери, натоварени върху ремаркета. Когато и последният човек се качи на борда, Кели спря хронометъра си.
— Пет секунди по-бързо, капитане — показа му часовника си Джон. — Момчетата наистина си ги бива.
— Да не забравяме, че там ще действат през нощта, господин Кларк, нали? — Олби също бе посветен в естеството на операцията. Морските пехотинци все още не знаеха в какво точно се състои задачата им — поне не официално, — въпреки че доста от тях се догаждаха. Капитанът се обърна и се усмихна. — Добре, това е само третото учение.
Двамата мъже влязоха при декорите. От мишените се виждаха само парчета, а броят им бе два пъти по-голям от най-лошите очаквания за охраната в ЗЕЛЕН ЧИМШИР. Те отново мислено разиграха нападението. Разположението на лагера си имаше както предимства, така и недостатъци. Точното следване на параметрите в някакъв неизвестен справочник от източния блок не гарантираше най-добрата прилика на местността в Куантико. Тук за голямо удобство на всички най-хубавият и безопасен маршрут за проникване съвпадаше с главния портал. Това, разбира се, позволяваше почти сигурно да се предотврати бягството на затворниците, но, от друга страна, увеличаваше шансовете за успех на нападение отвън. Но те не очакваха такова нападение, нали?