Кели отново разигра плана в главата си. Морските пехотинци щяха да бъдат свалени на съседния хълм до ЗЕЛЕН ЧИМШИР Пътят до лагера щеше да им отнеме тридесет минути. За атака на кулите бяха предвидени гранатомети М-79. Двете оръдия на хеликоптерите — спечелили прозвището „змии“ заради елегантната си смъртоносност — щяха да обстрелват помещенията на охраната и да осигурят чудесно огнево прикритие. Кели обаче бе сигурен, че пехотинците, въоръжени с гранатомети, можеха да се справят с кулите за пет секунди и да насочат огъня си към помещенията на охраната. Врагът нямаше да успее да реагира толкова бързо, така че щеше да изгори жив и без помощта на хеликоптерите. Колкото и малка да изглеждаше операцията, важността на обекта и качествата на нападателите изискваха допълнителна подсигуровка. За Кели мисията си беше чисто клане — термин, който не се отнасяше само до ядреното оръжие. Сигурността в бойните операции се подсигуряваше от възможността да не дадеш на другата страна никакъв шанс. Да си готов да го убиеш два, три, десет пъти за възможно най-кратко време. Бойните операции нямаха нищо общо с честността и правилата. Засега според Кели нещата вървяха идеално.
— Ами ако имат мини? — попита разтревожено Олби.
— На собствената им територия? — учуди се Кели. — На снимките не се вижда никакъв признак за това. Земята е непокътната. Освен това никъде няма предупредителни знаци за техните хора.
— Но местните жители сигурно знаят, нали?
— На една от снимките точно до оградата се разхождаше някакъв козел.
Олби кимна леко смутен.
— Да, прав си. Ще го запомня.
— Нека не си създаваме сами усложнения — каза му Кели.
Той замълча за момент и си припомни, че всъщност е прост старшина, който говори като равен — по-точно като висшестоящ — с капитан от морската пехота. Дали това бе неправилно? Но в такъв случай защо се справяше толкова добре и защо капитанът приемаше думите му? Защо бе „господин Кларк“ в очите на този опитен офицер?
— Ще успеем.
— И аз така мисля, господин Кларк. А вие как ще се измъкнете?
— Веднага след пристигането на хеликоптерите ще счупя олимпийския рекорд по спринт от хълма надолу към десантната зона. Да кажем, че ще ми трябват две минути.
— През нощта? — попита Олби.
Кели се засмя.
— През нощта бягам особено бързо, капитане.
— Знаеш ли колко войнишки ножа като нашия има?
Тонът на Дъглас подсказа на лейтенант Райън, че новината ще е лоша.
— Не, но предполагам, че след малко ще науча.
— Миналия месец „Съни сърплъс“ е доставила хиляда броя. Морските пехотинци явно си имат достатъчно и сега всяко момченце може да си купи такава проклетия за четири и деветдесет и пет. И това е само в един магазин. Нямах си и понятие колко много хора с ножове на морски пехотинци се разкарват по улицата.
— Аз също — призна Райън.
Тези ножове бяха големи, с широко острие. Уличните хулигани предпочитаха по-малките сгъваеми ножчета, въпреки че пистолетите оставаха най-често срещаното оръжие.
Фактът, който и двамата не искаха да признаят, бе, че отново буксуваха въпреки изобилието от веществени доказателства в кафявата къща. Райън погледна отворената на бюрото му папка, в която се мъдреха двадесетина снимки. Почти сигурно в къщата бе имало и жена. Убитата жертва — вероятно престъпник, но все пак жертва — бе идентифицирана почти веднага от кредитните карти в портфейла. Въпреки това на адреса, посочен в шофьорската му книжка, имаше необитаема къща. Многобройните му глоби от пътнотранспортни нарушения бяха плащани навреме и в брой. Ричард Фармър се бе сблъсквал с полицията, но не достатъчно сериозно, за да заслужи по-подробно разследване. Издирването на семейството му не бе донесло нищо. Майка му — баща си бе загубил отдавна — го мислеше за търговски пътник. Някой обаче бе разрязал сърцето му с войнишки нож толкова бързо и решително, че пистолетът на жертвата си стоеше непобутнат. Отпечатъците на Фармър не направиха нищо повече от това да създадат ново досие. ФБР не го бе регистрирало досега. В местната полиция също нямаше нищо и въпреки че отпечатъците тепърва щяха да се сравняват с огромен брой неизвестни, Райън и Дъглас не се надяваха напразно. По прозорците в спалнята бяха открили отпечатъци от пръстите на Фармър, а петната от семенна течност съвпадаха с кръвната му група — „0“. Други петна показваха, че убиецът или вероятният (всъщност съвсем несигурен) собственик на плимута е имал кръвна група „АВ“. Всичко, което знаеха, бе, че убиецът вероятно се е възползвал от възможността за бърз секс с жената. Освен ако не ставаше въпрос за хомосексуалист, но тогава жената въобще не съществуваше.