Откриха и неясни отпечатъци на жена (на тази мисъл ги навеждаше размерът им) и на мъж (също предположение), но те бяха толкова замазани, че детективите не очакваха нищо от тях. И най-лошото от всичко: когато момчетата от лабораторията бяха излезли да свалят отпечатъци от плимута, който според документите принадлежеше на някой си Уилям Питър Грейсън, августовското слънце толкова бе напекло колата, че по нея имаше само смътни петна. Фактът, че отпечатъци с по-малко от десет точки на идентификация са, меко казано, трудни за обработка, не е много известен.
Проверката в компютъра за „Национална информация за престъпността“ на ФБР не бе казал нищо за Грейсън или Фармър. И най-накрая в отдел „Наркотици“ на Марк Шарън също не си спомняха да са чували двете имена. Не ги притесняваше толкова много фактът, че отново бяха на изходна позиция, колкото обстоятелството, че не можеха да извлекат нищо от данните, с които разполагаха. Но работата в отдел „Убийства“ често бе такава. Детективите работеха с информация, която бе комбинация на обикновеното и поразителното. Първото обаче определено имаше огромен превес. Експертните заключения наистина играеха важна роля в едно разследване. Райън и Дъглас разполагаха с отпечатък от обикновена гуменка — нова. Това им казваше с каква дължина е крачката на убиеца, от което вадеха заключение за ръста — от сто седемдесет и пет до сто и деветдесет сантиметра. За нещастие госпожа Чарлз го бе описала като по-нисък, но двамата детективи вярваха на фактите. Знаеха, че е бял, знаеха, че е силен. Знаеха, че или адски му работи късметът, или е изключително опитен с всякакъв вид оръжие. Знаеха, че има поне повърхностни познания по ръкопашен бой „или — въздъхна мислено Райън — отново е извадил късмет“. В крайна сметка разполагаха само с един такъв случай и на всичко отгоре жертвата бе наркоман със съдържание на хероин в кръвта. Знаеха, че се преоблича като бездомник.
В крайна сметка излизаше, че не знаят почти нищо. Повече от половината мъже в света попадаха в тази ръстова граница. Със сигурност повече от мъжете в района на балтиморския мегаполис бяха бели. В Америка имаше милиони ветерани от войните. В интерес на истината ръкопашният бой си е ръкопашен бой и въобще не бе задължително да си ветеран от войната, за да го владееш. В радиус от тридесет километра вероятно имаше около тридесет хиляди мъже, отговарящи на описанието и обладаващи необходимите умения, за да бъдат заподозрени. Дали убиецът също участваше в бизнеса с наркотици? Дали беше крадец? Дали, както предполагаше Фарбър, изпълняваше някаква мисия? Райън бе привърженик на последната хипотеза, но не можеше напълно да пренебрегне и останалите две. Психиатрите и детективите също грешаха. И най-елегантната теория може да се пръсне на парчета от един-единствен факт. По дяволите. „Не — каза си той. — Фарбър е абсолютно прав.“ Човекът не бе престъпник. Той бе убиец — нещо съвсем различно.
— Трябва ни само едно нещо — каза тихо Дъглас. Той добре знаеше какво означава изражението на лейтенанта.
— Едно нещо — повтори Райън.
Двамата се разбираха и без думи. „Едното нещо“, което можеше да разкрие случая, бе име, адрес, регистрационен номер на кола, човек, който знае нещо. Винаги едно и също, макар и често различно, това бе решителното парченце от мозайката, което правеше картината на детектива ясна. За престъпника пък това „едно нещо“ бе тухлата, без която стената му се срутваше. Райън знаеше, че „нещото“ е някъде отвън. Трябваше да бъде там, защото убиецът бе прекалено хитър, за да успее. Подобен човек можеше лесно да убие някого и да потъне завинаги в земята. Но в случая той явно не се задоволяваше с едно убийство. Мотивът му нямаше нищо общо със страст или с пари. Той изпълняваше план, чиито фази бяха изключително опасни. Това щеше да го провали. Райън бе убеден в извода си. Макар и убиецът да бе умен, опасностите щяха да растат в геометрична прогресия и да се трупат една върху друга, докато някоя не изпаднеше от купчината. „Може дори вече да се е случило нещо такова“ — помисли си основателно Райън.
— Две седмици — каза Максуел.
— Толкова скоро? — учуди се Гриър и се наведе напред, като облегна лакти на коленете си. — Дъч, това наистина е бързо.
— Да не би да искаш още да се мотаем? — попита Подулски.
— По дяволите, Каз, не казах, че е погрешно, а че е бързо. Значи още две седмици учения и една за пътуване и подготовка? — Събеседниците му кимнаха. — Ами времето?
— На него не можем да заповядаме — призна Максуел. — Но времето е нож с две остриета. Вярно е, че затруднява летенето, но освен това обърква радарите и зенитчиците.