— Не искам да се разчува, но преди да се оттегля, станах главен боцман. Знае ли и някой друг?
Ървин цъкна с език.
— Не. Ако капитан Олби разбере, със сигурност ще се оттегли от операцията, а генерал Йънг без съмнение ще побеснее. Ще си остане между нас, господин Кларк — увери го Ървин. Сега всичко зависеше от честността му.
— Идеята да съм тук не е моя. Предполагам, знаеш, че никак не е трудно да впечатлиш един адмирал.
— Не и мен, господин Кларк. Едва не получих сърдечен удар от онзи ваш гумен нож. Не помня името ви, искам да кажа истинското, но вие сте човекът, когото наричаха „Змията“, нали? Вие сте онзи, който очисти ИЗКУСТВЕНО ЦВЕТЕ.
— Това съвсем не е най-разумната ми постъпка — забеляза Кели.
— И в тази операция трябваше да ви прикриваме. Проклетият хеликоптер се счупи. Моторът спря на три метра от земята и паднахме като зряла круша. Заради това не успяхме. Най-близката възможност беше Първи кавалерийски и това ни забави.
Кели се извърна. Лицето на Ървин бе черно като нощта.
— Не знаех.
Старшият сержант повдигна рамене в тъмнината.
— Видях снимките от онова, което се е случило. Шефът ни каза, че сте голям глупак, задето сте нарушили заповедите. Но грешката бе наша. Трябваше да бъдем при вас двадесет минути след обаждането. Ако бяхме успели, може би едно или две от онези момиченца нямаше да умрат. Както и да е, причината се оказа някакъв скъсан ремък в мотора. Просто парче гума.
Кели изръмжа. Понякога от такива дреболии зависеше съдбата на цяла нация.
— Можеше да е и по-зле. Ако се бе случило на по-голяма височина, сигурно щяхте здраво да се изпотрошите.
— Вярно. Каква тъпашка причина за смъртта на едно дете, нали? — Ървин замълча, загледан в тъмнината на боровата гора. Той не се различаваше много от колегите си — постоянно се оглеждаше и ослушваше. — Разбирам защо сте го направили. Исках просто да знаете. Вероятно и аз щях да постъпя така. Може би нямаше да се справя толкова добре, но със сигурност щях да опитам. В никакъв случай нямаше да оставя онова копеле живо, независимо от заповедите.
— Благодаря, сержант — каза тихо Кели и отново премина на военен език.
— Сонг Тай е, нали? — попита тихо Ървин. Знаеше, че сега вече ще получи отговор.
— Да, нещо подобно. Съвсем скоро ще ви кажат.
— Трябва да знам още, господин Кларк. Морските пехотинци са поверени на мен.
— Сградите, върху които тренираме, са точно копие на местността. Хей, и аз идвам с вас, забрави ли?
— Продължавайте — нареди меко Ървин.
— Помогнах при изготвянето на плана. Ако разполагаме с нужните хора, ще успеем. Момчетата ти са доста добри. Не искам да те баламосвам, че е лесно, и да ти разправям небивалици, но не е чак толкова трудно. Аз съм вършил и по-трудни неща — ти също. Тренировките вървят добре. Лично на мен всичко ми изглежда в ред.
— Сигурен ли сте, че си заслужава?
Въпросът имаше толкова дълбок подтекст, че малцина биха го разбрали. Ървин бе ходил два пъти във Виетнам и въпреки че Кели не бе видял колекцията му от ордени, той бе сигурен, че сержантът е стопроцентов професионалист. Сега Ървин всеки ден наблюдаваше учения за нещо, което можеше да струва живота на хората му. Момчетата умираха, за да превземат хълмове, които изоставяха веднага щом приберат мъртъвците си. След половин година се връщаха да повторят упражнението. Във всеки професионален войник обаче има нещо, което мрази повторенията. Военните учения точно пресъздаваха действителната война — борба за определено място. По този начин човек разбираше дали напредва. Преди да погледне към новата цел, войникът трябва да се обърне, да види откъде е дошъл и да претегли шансовете си за успех в зависимост от натрупания опит. Но когато за трети път видиш как хората умират за едно и също място, истината те удря право по челото и разбираш как ще свърши всичко. Страната им продължаваше да изпраща хора на онова място и да ги кара да рискуват живота си за кал, вече напоена с американска кръв. Истината бе, че Ървин не би се записал доброволно за трета мисия във Виетнам. Не ставаше въпрос за храброст или любов към родината. Ставаше въпрос за това, че животът му е твърде ценен, за да бъде рискуван напразно. Заклел се да защитава страната си, Ървин имаше правото да поиска нещо в замяна — истинска операция, а не някакви отвлечени глупости. И въпреки това сержантът се чувстваше виновен. Виновен за това, че е излъгал вярата, че е предал мотото на морските пехотинци Semper Fidelis: Винаги верни. Вината го бе накарала да се запише като доброволец за още една, последна мисия въпреки въпросите и съмненията си. Подобно на съпруг, чиято любима жена е спала с друг мъж, той не можеше да престане да обича. Ървин поемаше вината, която другите не искаха да признаят.