— Сержант, това не мога да ти кажа, но все пак ще го направя. Както правилно предполагаш, мястото, което ще нападнем, е военнопленнически лагер.
Ървин кимна:
— Не е обикновен. Не може да бъде.
— Вярно е, че не е. Хората в него официално са обявени за мъртви, сержант. — Кели хвърли бутилката. — Виждал съм снимките. Със сигурност идентифицирахме един от нашите хора там — полковник от военновъздушните сили. Северновиетнамците твърдят, че е мъртъв. Ние пък мислим, че тези момчета никога няма да се приберат у дома, ако не отидем да ги измъкнем. Аз също не се натискам да се върна обратно. Страх ме е. Разбира се, че съм добър. Може би дори много добър. Подготвен съм отлично, пък и, току-виж, съм взел медал.
Кели повдигна рамене. Не искаше да довършва мисълта си.
— Да, но не можеш винаги да си победител — каза Ървин и му подаде нова бира.
— Мислех си, че се падат по три на човек.
— Аз съм методист и въобще не трябва да пия — цъкна с език сержантът. — Хора като нас, господин Кларк.
— Какви тъпи копелета сме, нали? В лагера вероятно има руснаци, които разпитват нашите хора. Всички момчета са с висок чин и официално са обявени за мъртви. Вероятно в момента ги въртят на шиш заради информацията, с която разполагат. Знаем, че са там, и ако не направим нищо… в какво се превръщаме тогава?
Кели се спря. Внезапно почувства нужда да разкаже какво друго прави, защото бе попаднал на човек, който наистина можеше да го разбере. Въпреки манията за отмъщение, обзела го след смъртта на Пам, душата му бе натежала.
— Благодаря ви, господин Кларк. Мисията наистина си я бива — обърна се старши сержант Пол Ървин към боровете и прилепите. — Значи вие влизате пръв и излизате последен?
— И друг път съм работил сам.
23.
АЛТРУИЗЪМ
— Къде съм? — попита почти неразбираемо Дорис Браун.
— В моята къща — отвърна Санди.
Тя изгаси нощната лампа и остави настрана книгата, която четеше от няколко часа.
— Как съм попаднала тук?
— Доведе те един приятел. Аз съм медицинска сестра. Лекарят е долу и приготвя закуската. Как се чувстваш?
— Ужасно. — Тя затвори очи. — Главата ми…
— Това е нормално, макар че наистина е болезнено.
Санди стана, приближи се и докосна челото на момичето. Нямаше температура и това бе добре. Медицинската сестра напипа пулса. Той се чуваше отлично и биеше равномерно, макар все още бързичко. От болезнено стиснатите очи на Дорис Санди се досети, че продължителната липса на наркотици вероятно й се е отразила доста неприятно, но това също бе нормално. Момичето миришеше на пот и повръщано. Бяха се опитали да я поддържат чиста, но безуспешно. Пък и в сравнение с другите й мъки тази едва ли й правеше впечатление. Поне засега. Кожата на Дорис бе пожълтяла и отпусната, сякаш човекът в нея се бе смалил. От пристигането си в къщата момичето бе загубило около шест-седем килограма. Това само по себе си не бе чак толкова лошо, но слабостта все още пречеше на Дорис да забележи ремъците, които придържаха краката, ръцете и кръста й към леглото.
— Колко време?
— Почти седмица. — Санди взе една кърпа и избърса лицето й. — Доста ни изплаши.
Последното бе твърде меко казано. Втората от седемте конвулсии на Дорис почти бе изкарала ума както на медицинската сестра, така и на лекарката. Последният пристъп — седми поред — бе преминал още преди осемнадесет часа, и то без сериозни последици. Пациентката им вече се възстановяваше. Ако имаха късмет, всичко лошо вече бе зад гърба им. Санди даде на Дорис малко вода.
— Благодаря — каза момичето със слаб глас. — Къде са Били и Рик?
— Не ги познавам — отвърна Санди.
На практика това беше вярно, тъй като тя винаги прескачаше имената в статиите на местните вестници. Сестра О’Тул постоянно си повтаряше, че всъщност не знае нищо. Това се оказа ефикасна вътрешна защита. Чувствата й бяха толкова объркани, че ако се бе заела да ги изследва, само щеше да се оплете още повече в тях. Така или иначе сега нямаше време да гледа фактите в очите. Сара твърдеше същото. Сега бе време да се съобразява единствено с формата на нещата, не и със съдържанието им.
— Да не би да са онези, които са те подредили така?
Дорис бе напълно гола, ако не се смятаха ремъците на ръцете й и голямата пелена, използвана при пациенти, неспособни сами да удовлетворяват физиологичните си нужди. Ужасяващите белези по гърдите и тялото й вече изчезваха. Чудовищните синьо-черни и червено-виолетови петна и резки избледняваха и се превръщаха в едва забележими жълто-кафяви отоци. Тялото на Дорис се опитваше да се излекува. „Тя е толкова млада — помисли си Санди — и има достатъчно време да оздравее както от външните, така и от вътрешните рани.“ Инфекциите в организма вече се огъваха под влиянието на огромните дози антибиотици. Треската бе преминала и сега тялото се занимаваше с по-земни задачи.