Дорис обърна глава и отвори очи.
— Защо правите това за мен?
Отговорът на този въпрос бе лесен:
— Аз съм медицинска сестра, госпожице Браун. Работата ми е да се грижа за болни хора.
— Били и Рик — спомни си отново Дорис. За нея паметта бе доста разпокъсано и несигурно нещо, главно болезнени преживявания.
— Няма ги тук — увери я сестра О’Тул. Тя замълча за момент, преди да продължи, и за свое учудване откри задоволство в собствените си думи: — Не мисля, че отново ще те безпокоят. — „В погледа й почти проблесна разбиране“ — помисли си Санди. Почти. Това бе окуражително.
— Трябва да стана. Моля те… — Тя се размърда и тогава забеляза ремъците около китките и глезените си.
— Добре, чакай малко. — Санди ги разкопча. — Мислиш ли, че ще успееш да се изправиш?
— …опитам — изпъшка Дорис.
Тя успя да се надигне на около тридесет градуса преди тялото й да я предаде. Санди й помогна да седне, но момичето не можеше да държи главата си изправена. Ставането на крака се оказа още по-трудно, но банята бе близо, пък и самочувствието, което щеше да донесе посещението й на Дорис, си струваше усилията. Санди й помогна да седне и без да я пуска, започна да мие лицето й с една ръка.
— О, напредваме — забеляза от вратата Сара Роузън.
Санди се извърна и с усмивката си съобщи какво е състоянието на пациентката им. След като свършиха с измиването, двете жени облякоха Дорис с един халат и я върнаха в спалнята. Докато Санди сменяше чаршафите и пелената, Сара помогна на пациентката им да изпие чаша чай.
— Днес изглеждаш доста по-добре, Дорис — каза д-р Роузън.
— Чувствам се отвратително.
— Няма нищо, Дорис. Преди подобрението винаги има тежки моменти. Вчера например въобще не усещаше нищо. Мислиш ли, че ще успееш да преглътнеш филийка препечен хляб?
— Толкова съм гладна.
— Още един добър признак — забеляза Санди.
Изражението на Дорис бе толкова ужасно, че и лекарката, и сестрата почувстваха режещата болка в главата й. Днес щяха да я лекуват само със студени компреси. Бяха прекарали цяла седмица в изцеждане на наркотиците от организма й и щеше да е глупаво отново да ги вкарат там.
— Отпусни глава назад.
Дорис се подчини и облегна тил в подплатения с възглавници стол, купен от Санди на една разпродажба на старо. Очите й се затвориха, а крайниците й бяха толкова слаби, че просто се отпуснаха безпомощно върху облегалките. Сара започна да я храни, а Санди — да сресва косата й. „Мръсна е и трябва да се измие, но засега сресването ще помогне“ — каза си сестра О’Тул. Санди знаеше от опит, че болните придават изключително значение на външния си вид, и затова се стараеше да го подобри. Трепването на Дорис минута по-късно я изненада.
— Жива ли съм? — попита тя с удивителна тревога в гласа.
— Можеш да си сигурна, че е така — отвърна с усмивка Сара и премери кръвното й налягане. — Сто двадесет и две на седемдесет и осем.
— Отлично! — възкликна Санди. Това беше най-добрият показател през цялата седмица.
— Пам…
— Какво за нея? — попита Сара.
Дорис замълча за момент. Все още не можеше да разбере дали е на този или на онзи свят и ако е на онзи, в коя точно негова част се намира.
— Косата… когато бе мъртва… сресах й косата.
„Боже милостиви“ — възкликна мислено Сара. Сам й бе разказал тази част от патологичния доклад през една тъжна вечер в дома им в Грийн спринг вали. Не бе казал нищо повече. Нямаше и нужда. Снимката на първа страница на вестника бе напълно достатъчна. Д-р Роузън докосна лицето на пациентката си възможно най-нежно.
— Кой уби Пам, Дорис?
Сара си мислеше, че може да зададе този въпрос, без да увеличи болката на пациентката си. Оказа се, че греши.
— Рик и Били, и Бърт, и Хенри… я убиха… гледахме…
Момичето се разплака и стоновете й само усилиха жестоката болка в главата. Сара отдръпна препечената филийка, защото можеше да предизвика гадене.
— Накарали са ви да гледате?
— Да… — Гласът на Дорис сякаш идваше от отвъдното.
— Да не мислим за това.
Сара докосна бузата на момичето и тялото й потрепера от гробовен хлад.
— Ето! — каза весело Санди с надеждата да я откъсне от мрачните мисли. — Сега е много по-добре.