— Изморена.
— Добре, веднага те връщаме обратно в леглото, скъпа.
Двете жени я преместиха. Санди не съблече халата от раменете й и сложи леден компрес върху челото. Дорис заспа моментално.
— Закуската е готова — прошепна Сара на сестрата. — Можеш да не закопчаваш ремъците.
— Сресвала й косата? Какво беше това? — попита Санди, докато слизаха по стълбите.
— Не съм чела доклада…
— Видях снимката, Сара. Онова, което са направили с нея — името й бе Пам, нали? — е ужасно. — Санди бе много уморена, за да може да си спомня всичко.
— Да, тя също ми бе пациентка — отвърна д-р Роузън. — Сам каза, че гледката наистина е била отблъскваща. Странното било, че след смъртта на Пам някой е сресал косата й. Предполагам, че е била Дорис.
— Разбирам — каза Санди и извади мляко за сутрешното кафе от хладилника.
— А аз не — отвърна гневно д-р Роузън. — Не разбирам как човешки същества могат да вършат подобни неща. Само няколко месеца са делели Дорис от смъртта. Малко закъснение, и…
— Учудих се, че не я изпрати в болницата — забеляза Санди.
— След случилото се с Пам подобни рискове биха означавали…
О’Тул кимна.
— Да, Джон щеше да бъде застрашен. Това разбирам аз.
— Какво?
— Убили са приятелката й и са я накарали да гледа… Всичко, което са й причинили… За тях тя е била просто предмет!… Били и Рик — каза на висок глас Санди, без да го осъзнава.
— Бърт и Хенри — поправи я Сара. — Не мисля, че другите двама вече ще причинят някому зло.
Двете жени се спогледаха над чиниите със закуска. Мислеха си едно и също нещо, макар и да бяха леко шокирани от откритието, че въобще могат да имат подобни мисли и още повече — да ги смятат за нещо естествено.
— Точно така.
— Претърсихме всеки скитник на запад от „Чарлз стрийт“ — каза Дъглас на лейтенанта си. — Един от хората ни беше намушкан. Нищо сериозно, но скитникът вече е на сухо в отрезвителя. Върху няколко други пък повръщаха — продължи с усмивка сержантът, — но въпреки това не знаем нищо. Той не е на улицата, Ем. За цяла седмица не се е случило нищо ново.
И това беше самата истина. Макар и учудващо бавно слухът все пак се бе разпространил по улиците. Пласьорите бяха станали мнителни почти до границите на параноята. Тази мнителност може би бе или не бе причината никой от тях да не загуби живота си през последната седмица.
— Все още е там, Том.
— Може и да си прав, но не прави нищо.
— Значи целта му са били Фармър и Грейсън — забеляза Райън, без да откъсва поглед от сержанта си.
— Не си вярваш, нали?
— Не, не си вярвам, но не ме питай защо. Не мога да ти кажа.
— Нямаше да е зле, ако Шарън ни помогнеше с нещо. Той е доста добър при залавянето на пласьори. Помниш ли онзи арест, който извърши заедно с бреговата охрана?
Райън кимна.
— Наистина беше добър удар, но напоследък нещо издиша.
— Ние също, Ем — забеляза сержант Дъглас. — Единственото сигурно нещо, което знаем за този човек, е, че е бял, носи нови гуменки и е много силен. Не знаем колко тежи, колко е висок, какъв му е мотивът, каква кола кара.
— Мотив. Знаем, че нещо го е вбесило. Знаем, че е специалист по убийствата. Знаем, че е достатъчно безмилостен, за да убива единствено за да прикрие целта си… Освен това е търпелив. — Райън се облегна. — Достатъчно търпелив, за да си позволи почивка?
Том Дъглас обаче имаше по-тревожеща идея.
— Достатъчно умен, за да смени тактиката си.
Това беше неприятна перспектива и Райън се замисли над нея. Ами ако бе видял претърсванията на бездомниците? Ами ако бе решил, че една тактика не може вечно да бъде печеливша? Ами ако бе изтръгнал някаква информация от Уилям Грейсън и сега тя го водеше в друга посока? Може би дори извън града? Ами ако не успееха да разрешат тези случаи никога? Райън мразеше да оставя случаите си неприключени и за него това си беше чиста професионална обида, но, от друга страна, трябваше да се подготви за всяка възможност. Въпреки многобройните разпити по улицата бяха успели да открият един-единствен свидетел. Вирджиния Чарлз обаче бе толкова травматизирана от случилото се с нея, че думите й звучаха неправдоподобно. Нещо повече — те противоречаха на заключенията на експертите. Заподозреният трябваше да е по-висок, отколкото го описваше жената, по-млад и със сигурност як като бик. Той не бе бездомник, макар и да се маскираше като такъв. Тези хора бяха незабележими. Нима човек можеше да опише бездомно улично псе?
— Невидимият — каза тихо Райън и най-после даде име на случая. — Трябвало е да убие госпожа Чарлз. Знаеш ли с кого си имаме работа?
Дъглас изсумтя.
— С човек, когото не искам да срещам насаме.