— Разбира се, че ви подкрепям. — „Що за тъп въпрос“ — допълни тонът на Ритър и вбеси Марти Йънг.
— И защо по-точно? — попита Максуел.
— Там в онзи лагер има наши хора. Ние сме ги изпратили. Затова и ние трябва да ги върнем обратно. Нима това не е достатъчно основателна причина? Не ми говорете обаче за жизненоважни за националната сигурност интереси. Тези бабини деветини можете да ги пробутате в Белия дом, дори на Хълма, но не и на мен. Или ще поддържаме вярата на хората си у нас, или не — каза шпионинът от оперативния отдел. Той бе рискувал кариерата си, за да спаси чужденец, когото дори не харесваше много. — Ако веднъж излъжеш тази вяра, бързо ще свикнеш да го правиш постоянно и тогава и теб няма да те защитават или пък спасяват. А когато хората спрат да ти помагат, наистина затъваш много здраво.
— Не съм много сигурен, че ми харесвате, господин Ритър — каза генерал Йънг.
— Операция като тази може да преследва една-единствена цел — спасяване на хората ни. Това ще ни издигне в очите на руснаците, ще им покаже, че се отнасяме сериозно към работата си. На свой ред аз по-лесно ще прокарвам шпиони зад завесата. Това означава нови агенти и нова информация, от която вие имате нужда. Играта продължава, докато не се появи нова, по-интересна. — Ритър свърши речта си и се обърна към Гриър: — Кога искаш да уведомя Белия дом?
— Ще ти кажа по-късно. А сега сериозно, Боб, подкрепяш ли ни?
— Да, сър — отвърна Ритър.
Другите не разбираха подбудите му, нито пък им вярваха, но трябваше да ги приемат.
— Е? Какво е станало?
— Виж, Еди — започна търпеливо Тони, — приятелят ни има проблем. Някой е очистил двама от хората му.
— Кой? — попита Морело.
Той не беше в много добро настроение. Току-що, за пореден път, бе научил, че не е измежду кандидатите за приемане във фамилията. И то след всичко, което бе направил. Морело се чувстваше предаден. Тони се бе сдушил с някаква чернилка вместо с човек от собствената си кръв — в крайна сметка бяха далечни братовчеди. Невероятно! И сега копелето сигурно се бе домъкнало да го моли за помощ.
— Не знаем. Нито аз, нито той успяхме да открием нещо.
— Доста неприятно. — Еди се захвана със собствените си проблеми: — Тони, той дойде при мен, помниш ли? Свърза се чрез Анджело. Добре, може би Анджело се опита да ни пързаля, но ние му платихме, нали? Тогава пак аз свърших работата. И какво става сега? Мене ме изригват, а той продължава да напредва. Какво става, Тони, да не би да го гласиш за член на фамилията?
— Я стига, Еди.
— Защо не си се застъпил за мен? — попита Морело.
— Не зависи от мен, Еди. Съжалявам, но не мога.
Пиаджи знаеше, че разговорът няма да протече гладко, но не бе очаквал нещата толкова бързо да вземат лош обрат. Разбира се, че Еди бе разочарован. Разбира се, че е очаквал да го приемат. Но тъпият непрокопсаник си изкарваше добри пари и Тони не можеше да разбере за какво толкова се натиска. Да е във фамилията или да живее добре? Хенри можеше да направи разликата. А защо Еди не успяваше? Морело продължи да настоява:
— Аз ти уредих тази сделка. Сега изниква някакво си проблемче и при кого идваш — при мен! Длъжник си ми, Тони.
Намекът бе твърде прозрачен, за да убегне на Пиаджи. От гледна точка на Еди всичко изглеждаше просто. Тони се издигаше във фамилията. С Хенри до себе си като потенциален — всъщност напълно реален — основен дистрибутор Пиаджи нямаше просто да се издига, а да има влияние. Разбира се, щеше да се налага да демонстрира необходимото уважение към висшестоящите, но управлението на фамилията бе невероятно гъвкаво. Освен това маниакалната предпазливост на Хенри относно източника на стоката му осигуряваше на Тони абсолютна сигурност в организацията. А сигурността в тези среди бе нещо рядко и особено ценно. Грешката на Пиаджи бе, че не правеше следващата логична стъпка. Вместо навън той гледаше навътре. Там, разбира се, виждаше, че Еди може да го смени, да стане посредник, да влезе във фамилията и да прибави обществено положение към материалното си благополучие. За целта Тони просто трябваше услужливо да умре в необходимото време. Хенри беше бизнесмен и бързо щеше да се приспособи към новата обстановка. Пиаджи го знаеше. Еди също.
— Не виждаш ли какво прави? Той те използва, човече.
Най-странното бе, че докато Морело започваше да разбира как Тъкър манипулира и двама им, Пиаджи — обектът на манипулацията — не схващаше. В резултат верният извод на Еди бе изтълкуван по друг начин.
— Мислил съм по въпроса — излъга Пиаджи. — И какво може да получи от това? Връзката с Филаделфия и Ню Йорк?
— Може би. Може би си мисли, че ще се справи. Този човек иска да надскочи ръста си, Тони.