— Отново ще си поговорим за това, макар че лично аз не виждам такива стремежи. Засега искаме да знаем кой убива хората му. Чувал ли си за някой гастрольор?
„Притисни го към стената — помисли си Тони. — Накарай го да запее.“ Пиаджи не изпускаше от поглед събеседника си, който бе твърде ядосан, за да гадае мислите на човека срещу себе си.
— Въобще не съм чувал за такива дивотии.
— Тогава се поослушай — заповяда Тони.
Морело трябваше да се подчини и да изпълни заповедта.
— Ами ако той самият премахва хората си заради вътрешни проблеми? Мислиш ли, че вярва на някого?
— Не. Но и не смятам, че убива собствените си хора. — Тони се изправи и даде последна заповед: — Провери.
— Разбира се — изсумтя Еди и остана сам на масата си.
24.
ЗАПОЗНАНСТВА
— Момчета, упражнението мина много добре — обяви капитан Олби и с това приключи разбора си за учението. Разбира се, в придвижването имаше някои дребни неточности, които обаче не бяха от съществено значение. Що се отнася до бойната фаза, дори и неговото набито око не бе успяло да долови някакво несъвършенство. Пехотинците бяха проявили нечовешка точност в стрелбата. Момчетата имаха такова доверие един в друг, че спокойно тичаха към целта си само на метри от огнените потоци. В дъното на стаята екипажите на двата бойни хеликоптера „Кобра“ обсъждаха своето представяне. Морските пехотинци се отнасяха с нужното уважение към пилотите и артилеристите, които щяха да ги подкрепят от въздуха. Обичайната антипатия между представителите на различни родове войски бе приела формата на приятелски шеги. Съвместните учения почти я бяха стопили и тя бе на път напълно да изчезне.
— Господа — каза Олби, — след малко ще научите каква е целта на нашия малък пикник.
— Стани! Мирно! — извика Ървин.
Вицеадмирал Уинслоу Холанд Максуел и генерал-майор Мартин Йънг излязоха пред войниците. И двамата носеха най-хубавите си парадни униформи. Бялата куртка на Максуел определено блестеше на неравномерната светлина в помещението, а военноморската униформа на Йънг бе толкова колосана, сякаш бе изрязана от шперплат. Един лейтенант от морската пехота домъкна голяма дъска и я постави на статив пред войниците. Максуел застана зад малката трибуна. Старши сержант Ървин наблюдаваше младите лица в публиката от своя ъгъл и си напомняше, че при съобщението трябва да изрази изненада.
— Седнете, пехотинци — започна благо Максуел и изчака, докато войниците заемат местата си. — Първо искам Да ви кажа лично от мое име, че съм изключително горд от познанството си с вас. Всички ние отблизо следяхме подготовката ви. Вие пристигнахте тук, без да знаете защо, и се раздадохте до последно. Ето защо го правихте.
Лейтенантът махна покривката от статива и откри една въздушна снимка.
— Господа, тази операция се нарича ЗЕЛЕН ЧИМШИР. Целта ви е да спасите двадесет мъже, американци като вас, които са в ръцете на врага.
Кели стоеше до Ървин и също като него гледаше лицата на пехотинците, а не адмирала. Повечето бяха по-млади от неговото, но не с много. Погледите на войниците бяха приковани в снимката от „Бъфало Хънтър“. По-голям успех не би пожънала дори и екзотична танцьорка. По лицата обаче нямаше и следи от емоция. Пред Кели седяха млади, хубави, прекрасно изваяни статуи, които със затаен дъх поглъщаха думите на адмирала.
— Този човек е полковник Робин Захариас от ВВС — продължи Максуел, като показваше с дълга дървена показалка. — Виждате какво правят с него виетнамците само защото си е позволил да погледне към устройството, заснело кадъра. — Показалката се премести върху пазача, готов да удари Захариас с приклада си. — Само защото е погледнал.
Кели видя, че при тези думи всички очи се присвиха. Това бе мълчалив, решителен гняв, подчинен на строга дисциплина, което го правеше смъртоносен. Кели потисна усмивката си, която само той щеше да разбере. На морските пехотинци в залата не им бе до усмивки. Всеки от тях знаеше за очакващите го опасности. Всеки бе прекарал поне тринадесет месеца в огъня на бойните операции. Всеки бе виждал как приятелите му умират по възможно най-болезнения и шумен начин, сякаш излязъл от черните кошмари. Но животът бе нещо повече от страх. Вероятно някакъв поход. Чувство за дълг, което малцина можеха да формулират, но всички изпитваха. Общ възглед за света, споделян от седналите в залата мъже. Всеки от пехотинците бе виждал смъртта в ужасяващото й великолепие и отлично знаеха, че животът си има край. Те обаче знаеха още, че животът е нещо повече от избягване на смъртта. Животът трябва да има цел и една такава цел можеше да бъде службата в името на другите. Въпреки че никой от мъжете в залата нямаше лесно да продаде живота си, всеки щеше да го рискува, уповавайки се на Бог, късмет или съдба, защото знаеше, че и другите ще направят същото. Морските пехотинци не познаваха мъжете от снимките, но те бяха другари — нещо повече от приятели, — на които дължаха вярност. И те щяха да рискуват живота си, за да я дадат.