— Няма нужда да ви казвам колко опасна е мисията — заключи адмиралът. — В интерес на истината вие го знаете по-добре от мен. Искам само да ви кажа, че тези хора са американци и имат право да очакват помощ от нас.
— Дяволски сте прав, сър! — извика някакъв глас за изненада на останалите пехотинци.
В този момент Максуел едва не изгуби самообладание. „Истина е — каза си той. — Наистина има значение. Няма значение, че грешим, ние сме си все същите.“
— Благодаря ти, Дъч — каза Марти Йънг и се приближи до него. — И така, морски пехотинци, вече знаете. Дошли сте тук доброволно и можете също така доброволно да си идете. Някои от вас имат семейства, приятелки. Няма да ви задържаме насила. Някои може би са размислили — продължи генералът, докато оглеждаше съвсем умишлено предизвиканата обида по лицата на младежите. — Давам ви днешния ден за размисъл. Свободни сте.
Морските пехотинци се изправиха под акомпанимента на стържещите по пода столове. Когато всичко утихна, гласовете им изреваха като един:
— РАЗУЗНАВАЧИ!
Онези, които виждаха лицата им, разбираха всичко. Отказването от мисията бе равнозначно на отказ от мъжествеността. Сега вече пехотинците се усмихваха. Те започнаха да разменят забележки с приятелите си. Очите им не виждаха слава. Пред тях сякаш изникваха образите на мъжете, чийто живот щяха да спасят. „Ние сме американци и идваме да ви отведем у дома.“
— Господин Кларк, вашият адмирал изнесе доста добра реч. Трябваше да я запишем.
— Ти си твърде старо куче, за да се впечатляваш от такива неща, сержант. Ще бъде доста напечено.
Ървин се усмихна учудващо палаво.
— Знам. Но ако наистина си мислите, че е така, защо, по дяволите, ще действате сам?
— Помолиха ме — поклати глава Кели и се запъти с лична молба към адмирала.
Тя успя да слезе от втория етаж, като се държеше за перилата. Главата все още я болеше, но вече не чак толкова лошо и тя следваше мириса на кафе и глъчката на разговора.
При вида й Санди се усмихна.
— Добро утро!
— Здрасти — отвърна Дорис, все още слаба и бледа. Момичето обаче намери сили да се усмихне, докато влизаше през вратата, без, разбира се, да я изпуска и за миг. — Гладна съм като вълк.
— Надявам се, че обичаш яйца.
Санди й помогна да седне на един стол и постави пред нея чаша портокалов сок.
— Ще ги изям с черупките — отвърна Дорис и за пръв път показа чувството си за хумор.
— Можеш да започнеш с тези и не се безпокой за черупките — каза Сара и изсипа началото на закуската от тигана в чинията пред момичето.
Дорис бе прескочила трапа. Движенията на момичето бяха болезнено бавни и координацията й наподобяваше тази на малко дете, но подобрението в сравнение със състоянието отпреди двадесет и четири часа бе просто невероятно. Кръвната проба от предния ден показваше още по-окуражителни знаци. Огромните дози антибиотици бяха заглушили инфекциите на Дорис, а натрупваното продължително време влияние на успокоителните вече почти не личеше. Остатъците се дължаха на наскоро предписаните и инжектирани от Сара дози, които нямаше да бъдат повторени. Но най-окуражителният белег бе апетитът на Дорис. Макар и с неуверени движения, тя разгъна салфетката и я сложи в скута си. Момичето не се зае да ровичка храната в чинията, а започна да унищожава първата си истинска закуска от месеци по най-възпитания начин, който й позволяваше гладът. Дорис отново се превръщаше в човек.
Но двете жени все още не знаеха нищо друго освен името й — Дорис Браун. Санди си наля чаша кафе и седна на масата.
— Откъде си? — попита тя с възможно най-невинен глас.
— От Питсбърг.
За гостенката й градът явно бе не по-малко отдалечен от обратната страна на Луната.
— Имаш ли семейство?
— Само баща. Мама почина през 65-а от рак на гърдата — каза бавно Дорис и после несъзнателно бръкна под хавлията си.
За пръв път гърдите не я боляха от ласките на Били. Санди забеляза движението и се досети какво означава то.
— Никой друг ли си нямаш? — попита спокойно сестрата.
— Брат ми… Виетнам.
— Съжалявам, Дорис.
— Няма нищо.
— Моето име е Санди, нали помниш?
— Аз съм Сара — намеси се д-р Роузън и замени празната чиния пред момичето с пълна.