— Благодаря, Сара.
Усмивката й бе малко измъчена, но Дорис Браун вече реагираше на света около себе си и това бе много по-важно, отколкото изглеждаше отстрани. „Бавничко — каза си Сара. — Няма закъде да бързаме. Просто трябва да вървим в правилната посока.“ Медицинската сестра и лекарката се спогледаха.
Беше нещо невероятно. Външен човек едва ли би го разбрал. Двете със Санди бяха бръкнали в гроба и бяха издърпали момичето от здравата прегръдка на земята. След още три месеца, а може би дори и по-малко тялото на Дорис щеше да е толкова слабо, че и най-незначителното външно въздействие щеше да пресече живота в него само за часове. Но сега вече не. Сега момичето щеше да живее. Двете жени отново се спогледаха. Изпитваха чувството, което сигурно бе имал Бог, когато е вдъхнал живот на Адам. Те бяха победили смъртта и бяха подарили Божествен дар. Именно поради тези причини двете упражняваха професията си. Такива моменти ги възнаграждаваха и заради разочарованията, мъката и тъгата от загубата на други пациенти.
— Не яж толкова бързо, Дорис. Когато известно време гладуваш, стомахът ти се свива — каза Сара и отново влезе в ролята си на лекуващ лекар.
Нямаше смисъл да я предупреждава за проблемите и болките, които със сигурност щеше да почувства в стомашната област. Те просто не можеха да бъдат предотвратени. Сега най-важното бе Дорис да се нахрани.
— Добре, и без това започнах да се надувам.
— Тогава си почини малко и ни разкажи за баща си.
— Избягах — отвърна веднага Дорис. — Веднага след като Дейвид… след телеграмата и татко… имаше проблеми и обвини мен.
Реймънд Браун бе ръководител на бригада при Трета главна леярска пещ на стоманопреработвателната компания „Джоунс и Лафлин“. Къщата му се намираше на улица „Дънливи“ в средата на един от многобройните стръмни градски хълмове. Тя бе просто една от множеството къщи, строени в началото на века. Дървените й стени имаха нужда от нова боя на всеки две-три години в зависимост от суровостта на зимните ветрове, духащи през долината Мононгела. Реймънд работеше нощна смяна, защото през нощта къщата му бе особено празна. Той никога повече нямаше да чуе гласа на жена си, никога нямаше да заведе сина си на детски мач по бейзбол, никога нямаше да се тревожи за срещите на дъщеря си с момчета през уикенда.
Той се бе опитал, бе положил всички сили, но, разбира се, след като бе станало твърде късно. Наистина му се бе насъбрало много. Жена му, все още млада и хубава, на тридесет и седем години бе открила малка бучка в гърдата си. Реймънд я бе поддържал, доколкото можеше, след операцията, но после се бе появила нова бучка, нова операция и тъжното пътуване надолу по хълма. Той не можеше да си позволи да е слаб пред нея по време на болестта. Само това нещастие бе достатъчно да разбие живота му, но то не бе дошло само. Единственият му син Дейвид бе мобилизиран във Виетнам и само две седмици по-късно — убит в някаква безименна долина. Съчувствието на колегите му, стекли се на погребението на Дейви, не му бе попречило да търси утеха на дъното на бутилката. Реймънд не бе разбрал и тъгата на Дорис, която скърбеше по свой начин. Една вечер след късното й прибиране у дома с измачкани дрехи бащата бе наговорил злобни и жестоки думи на дъщеря си. Той все още помнеше всяка казана дума, както и кухия звук от затръшването на вратата.
Бе се осъзнал още на другия ден и със сълзи на очи бе отишъл в полицейския участък. Отчаяно искаше да върне отново малката си дъщеря и да измоли от нея прошката, която сам не можеше да си даде. Но Дорис бе изчезнала. Полицаите направиха каквото можаха, а то съвсем не бе много. И така в продължение на две години Реймънд Браун продължи да живее на дъното на бутилката. Най-сетне двама негови колеги събраха куража да се намесят в живота му и да говорят с него. Сега местният свещеник беше чест гост в дома му. Реймънд Браун продължаваше да си попийва, но никога не пиеше до забрава и се опитваше окончателно да спре с алкохола. Той знаеше, че като истински мъж трябва смело да приеме самотата и да се пребори с нея. Достойнството на подобно поведение често звънти на кухо, но Реймънд нямаше друго на този свят. Молитвите също му помагаха малко. Повтарящите се думи често водеха със себе си съня, макар и не онези цветни сънища за семейството му, което някога пълнеше къщата. Той се въртеше из леглото си и се потеше от жегата, когато телефонът иззвъня.
— Ало?
— Ало, Реймънд Браун ли е?
— Да, кой се обажда? — понита той със затворени очи.
— Името ми е Сара Роузън. Аз съм лекар от Балтимор, работя в болницата „Джон Хопкинс“.