— Какво е онова там? — попита той.
В далечината се виждаше кафяво-зелената линия на нечий бряг.
— Русия. В момента сме се показали на радарите им.
— О, колко мило — забеляза Кели.
— Светът е малък, а те притежават доста голяма част от него.
— Говорите ли с тях? Имам предвид с диспечерите им.
— Не — засмя се навигаторът. — Не се държат особено приятелски. Сега контактуваме с Токио на високите честоти. След Якода ще ни прехвърлят на Манила. Харесва ли ви пътуването?
— Засега няма проблеми, макар че ми се струва малко дългичко.
— Наистина е така — съгласи се навигаторът и отново се загледа в уредите пред себе си.
Кели се върна в главния салон. С-141 бе шумен самолет. Навсякъде се чуваха постоянното високочестотно бръмчене на двигателите и свистенето на въздуха. За разлика от гражданската авиация военновъздушните сили не харчеха грешни пари за звукоизолация. Всички морски пехотинци бяха запушили ушите си с тапи и това определено затрудняваше разговорите. След определено време обаче и тапите не помагаха. „Най-лошото на пътуването със самолет е досадата — помисли си Кели — в комбинация с принудителното мълчание.“ Единственото развлечение бе сънят. Някои от момчетата точеха ножове, които сигурно никога нямаше да използват, но добрият войник трябваше да има хубав нож. Други пък правеха лицеви опори на металния под. Екипажът на самолета мълчаливо наблюдаваше странните занимания на пътниците си и се стараеше да не се смее. Пилотите несъмнено се питаха за какво ли се е събрала тази елитна част, но не можеха да изразят въпроса си гласно. Той щеше да остане още една от неразрешените за тях загадки. Летците бяха свикнали с тайните в професията си и мислено пожелаха успех на морските пехотинци, където и да отиваха те.
Още със събуждането проблемът изникна в съзнанието му. „Какво да правя сега?“ — запита се сърдито Хендерсън.
Въпросът не опираше до това какво иска, а до това какво може да направи. Питър и преди бе доставял информация. В началото несъзнателно, чрез приятелите си в движението за мир. Тогава не бе предавал информация в истинския смисъл на думата, а бе участвал в разгорещени спорове, които постепенно ставаха все по-тясно насочени. Най-накрая една приятелка му бе задала твърде пряк въпрос, за да е случаен. Тя го бе попитала съвсем приятелски, и то в твърде „приятелски“ момент, но погледът й бе по-заинтересуван от отговора, отколкото от самия Хендерсън. След получаването на нужното сведение, разбира се, ситуацията се бе променила. „Получих си захарчето“ — си бе помислил тогава Питър, объркан от факта, че е попаднал в такъв очевиден и старомоден капан. Не без помощ от своя страна, разбира се. Той я харесваше, вярваше също като нея в определен обществен ред и бе раздразнен, че момичето е решило да използва тялото му, за да получи информация, която мозъкът и интелектът на Питър щяха да предоставят със същата готовност… вероятно щяха.
Сега вече момичето го нямаше, бе изчезнало нанякъде. Хендерсън не знаеше къде, но бе сигурен, че никога повече няма да я види. В интерес на истината това бе тъжно. Момичето си го биваше в леглото. Едно нещо естествено бе довело до друго и възходящата градация от стъпки го отведе до онзиденшната среща в лондонския Тауър. И сега… сега разполагаше със сведения, от които другата страна със сигурност щеше да се заинтересува. Проблемът бе, че Питър нямаше на кого да ги съобщи. Дали руснаците наистина знаеха с какво всъщност разполагат в онзи проклет лагер югозападно от Хайфон? Там имаше информация, която при разумно използване можеше доста да им помогне при detente. Тя щеше да им позволи да се отдръпнат и да накара американците да сторят същото. Така трябваше да започне процесът. Жалко, че Уоли не успяваше да го проумее. Трябваше да се започне постепенно, от малките неща. Човек не можеше да промени света изведнъж. Питър знаеше, че трябва да предаде информацията на другата страна. Не можеше да позволи на Уоли да напусне държавната служба точно сега, за да се превърне в жалко финансистче. И без него тези влечуги бяха задръстили света. Уоли можеше да му бъде полезен само на сегашното си място. Хубавото бе, че приятелят му обичаше да говори — факт, свързан с емоционалната му нестабилност. „И с употребата на наркотици“ — добави мислено Хендерсън, докато се бръснеше.