— Ще поговоря с тях.
— Като оставим това настрана, съм ви много благодарен за съдействието.
Той бе направил общо единадесет препоръки по охраната на труда, до една приети от собственика на циментовата компания, който се надяваше следващите застрахователни такси да са по-ниски. Марвин свали бялата предпазна каска и избърса потта от челото си. Денят обещаваше да е горещ. Лятото тук не се различаваше много от московското, само че бе по-влажно. Добре поне, че зимният климат бе мек.
— Ако каските се произвеждаха с малки отвори за вентилация, щяха да са далеч по-удобни за носене.
— И аз съм го казвал много пъти — съгласи се капитан Егоров и се отправи към колата си.
След петнадесет минути спря пред „Хауърд Джонсънс“. Синият плимут паркира от западната страна на сградата. Докато Марвин излизаше от колата, един клиент допи кафето си на бара, остави четвърт долар бакшиш на келнерката и стана. Ресторантът бе снабден с двойна врата, за да се намалят разходите за климатична инсталация. Когато двамата мъже се срещнаха на изхода, филмът премина от единия в другия под прикритието на дебелото стъкло. Егоров/Уилсън влезе в заведението, а „легалният“ майор от КГБ на име Иваненко продължи по пътя си. Изпълнил задачата си за деня, Марвин Уилсън си избра място на бара и реши да започне закуската с портокалов сок. В Америка имаше толкова богат избор на хубава храна.
— Ям ужасно много.
Това вероятно бе истина, но Дорис не спря да напада купчината топли палачинки.
Сара не можеше да разбере страстта на американците към прекалените диети.
— През последните две седмици доста отслабна. Няма да ти навреди, ако сложиш нещо отгоре си — каза Сара Роузън на оздравялата си пациентка.
Буикът на Сара чакаше отвън, за да ги отведе в Питсбърг. Санди се бе постарала над прическата на Дорис и бе купила нови, подходящи за специалния случай дрехи. Сега бившата им пациентка носеше бежова копринена блуза и виненочервена пола, дълга до над коленете. Блудният син можеше да се завърне у дома и в дрипи, но дъщерята трябваше да се яви пред баща си в прилично облекло.
— Не знам какво да кажа — измърмори Дорис Браун и стана, за да прибере чиниите си.
— Просто продължавай да се подобряваш — отвърна Сара.
Отидоха при колата и Дорис се настани на задната седалка. Ако не друго, Кели поне ги бе научил на предпазливост. Д-р Сара Роузън потегли бързо, зави на север по булевард „Лок Рейвън“ и излезе на околовръстния балтиморски път, за да поеме по междущатска магистрала седемдесет. Ограничението на скоростта по скоро построеното шосе бе седемдесет мили в час, но Сара го превиши и подкара тежкия буик на северозапад към планината Катоктин. Всеки километър, отдалечаващ ги от Балтимор, им вдъхваше повече увереност. Най-сетне стигнаха до Хагърстаун, където вече намалиха скоростта и започнаха да се наслаждават на пътуването. В крайна сметка рискът да бъдат забелязани, докато са в движеща се кола, бе минимален, нали?
Пътуването премина учудващо мълчаливо. През дните, в които Дорис се бе връщала към приблизително нормално състояние, сякаш се бяха изприказвали. Момичето все още имаше нужда от успокоителни и определено трябваше да говори с психиатър. Сара се бе погрижила за последното с помощта на една колежка от чудесния медицински колеж в питсбъргския университет. Приятелката й бе шестдесетгодишна жена, която знаеше кога да се обажда в полицията. Още повече, че Сара я бе уверила в надеждността на новата й пациентка.
Сред царящата в колата тишина Санди и Сара усещаха увеличаващото се напрежение. Те вече бяха говорили по въпроса. Дорис се връщаше у дома при родител, когото бе напуснала завинаги. Сега месеци напред основната част от живота й щеше да заема вината — както заслужена, така и самоналожена. В крайна сметка обаче Дорис се бе оказала момиче с късмет, макар и все още да не го съзнаваше. Най-важното бе, че е жива. С помощта на вярата в себе си и възстановеното самочувствие след две-три години тя щеше да е в състояние да води толкова нормален живот, че никой да не подозира за миналото й или пък да забелязва зарастващите рани. Отново спечеленото здраве щеше да промени Дорис и да я върне не само при баща й, но и в света на истинските хора.
Сара дори се надяваше, че ако психиатърката подходи бавно и внимателно, момичето може да стане по-силно, отколкото е било преди. Доктор Мишел Брайънт се ползваше с бляскава репутация. За д-р Роузън, която продължаваше да кара в западна посока с малко повече от позволената скорост, настъпваше най-трудният момент от работата. Тя трябваше да пусне все още не напълно излекуваната си пациентка в живота. Сара и преди се бе сблъсквала с подобни случаи в практиката си и знаеше, че при хората, употребявали наркотици, работата всъщност никога не свършва. Просто в лечението настъпваше един момент, когато трябва да оставиш пациента да си иде и да му повярваш, че сам ще свърши останалата част от работата. „Сигурно майките изпитват същото, когато дъщерите им се омъжват“ — помисли си Сара. Можеше да бъде и много по-лошо. По телефона бащата на Дорис бе звучал като почтен човек. Д-р Роузън нямаше нужда от специални познания по психиатрия, за да се досети, че сега момичето има нужда от стабилен и обичащ човек, който да й помогне някой ден да свърже пътя си за цял живот с друг такъв. Сара предоставяше пациентката си в други ръце, но това не й пречеше да се тревожи за нея. Всеки лекар можеше да се превърне в загрижена майка и д-р Роузън просто не можеше да се избави от това усещане.