Баща и дъщеря вечеряха в тих семеен ресторант — Реймънд така и не се бе научил да готви добре. Говориха за живота в квартала и за това кой от приятелите на Дорис с какво се занимава. Опитваха се бавно и внимателно да се върнат отново към нормалния живот. Реймънд говореше тихо, напомняше си да се усмихва често и да позволи на дъщеря си да води разговора. От време на време гласът на Дорис секваше и на лицето й се появяваше измъчено изражение. Тогава бащата поемаше нещата в свои ръце, правеше комплименти за външността й и пускаше по някоя историйка от цеха. На всяка цена трябваше да покаже на дъщеря си, че може да разчита на него. През деветдесетте минути на първата им среща с лекарката Реймънд Браун бе научил, че страховете му в последните три години са били основателни. Той чувстваше, че има още много неказани неща, които са още по-ужасни. Щеше да стиска зъби, да се бори с гнева си и да бъде онова, от което малкото му момиче се нуждаеше. „Трябва да съм скала“ — каза си бащата. Голяма, непоклатима скала, за която Дорис да се хване. Здрава и вечна като хълмовете, върху които бе построен градът м. Тя имаше нужда и от друго. Трябваше да преоткрие Бог. Лекарката се бе съгласила с него по този въпрос и Рей Браун щеше лично да се погрижи за това. „С помощта на пастора, разбира се“ — обеща си той, без да откъсва поглед от очите на детето си.
Хубаво бе отново да се върнеш на работа. Санди пое работата на етажа в свои ръце. Двуседмичното й отсъствие бе записано от Сам Роузън като специален служебен ангажимент. Репутацията на професора и служебното му положение като ръководител на отделението гарантираха, че никой няма да задава излишни въпроси на Санди. Възстановяващите се след операция пациенти представляваха обичайната смесица от леки и тежки случаи. Екипът на Санди се грижеше за тях. Две от медицинските сестри я подпитаха за отсъствието. Тя отвърна, че е правила специално изследване за професор Роузън, и това бе напълно достатъчно, особено пък при наличието на толкова много пациенти. Колежките й забелязаха, че не е така съсредоточена както преди. От време на време погледът й започваше да блуждае, мислите й отлитаха нанякъде в неизвестна посока. Сестрите не знаеха за какво мисли Санди, макар че се надяваха най-сетне в живота й да се е появил нов мъж. Санди се оправяше по-добре от всяка друга с лекарите, а подкрепата на д-р Роузън гарантираше спокойното съществуване на медицинските сестри.
— Подмени ли вече Били и Рик? — попита Морело.
— Това изисква повече време, Еди — отвърна Хенри. — Доставките ни ще бъдат нарушени.
— Стига измишльотини! Ти и без това достатъчно си усложнил всичко.
— Млъквай, Еди — намеси се Тони Пиаджи. — Хенри е организирал работата си добре. Системата е надеждна и функционира…
— Което не й пречи да е сложна и объркана. И кой ще поеме Филаделфия сега? — попита Морело.
— Работим по въпроса — отвърна Тони.
— Какво толкова правите, за бога? Трябва само да оставите стоката и да приберете парите! Те не мислят да ограбват никого. Имаме си работа с бизнесмени, забравихте ли? — „Това не са някакви си улични чернилки — не добави Еди, но намекът му бе изтълкуван чудесно. — Не се обиждай, Хенри.“
Пиаджи допълни чашите с вино. Морело намираше този навик на Тони за покровителствен и дразнещ.
— Вижте — наведе се напред Морело. — Сигурно не сте забравили, че помогнах да се организира всичко. Ако не бях аз, и досега нямаше да сте стъпили във Филаделфия.
— Какво се опитваш да кажеш, Еди?
— Ще правя проклетите ви доставки, докато Хенри успее отново да събере боклуците си. Толкова ли е трудно? По дяволите, та тази работа я вършат твоите уличници! — „Покажи им малко твърдост — мислеше си Морело. — Покажи им, че имаш необходимите качества.“ По дяволите, поне щеше да се покаже пред хората във Филаделфия и може би те щяха да направят за него онова, което Тони не бе успял. Точно така.
— Сигурен ли си, че наистина искаш да опиташ, Еди? — попита Хенри и вътрешно се усмихна. Този жабар не бе чак толкова труден за разгадаване.
— Разбира се, че искам, мамка му.
— Добре — обади се Тони и показа колко е впечатлен. — Обади се и уреди работата.
„Хенри е прав“ — каза си Пиаджи. Еди през цялото време е действал зад гърба им и си е плетял кошницата. Какъв глупак! Лесно щяха да се справят с него.
— Все още нищо — каза Емет Райън като обобщение на случая с Невидимия. — Толкова много веществени доказателства и все пак нищо.
— Единственото смислено нещо, Ем, е, че някой подготвя почвата за действие.